автор: vova

Имало едно време - в едно друго време, което съществувало точно там, където е нужно и нямало потребност да свършва, та в това време съществувало едно Цяло.
Цялото било достатъчно само на себе си. То вървяло по света, като двете му половини толкова силно се прегръщали, че Цялото и да искало не можело да не е цяло. Така живеело това Цяло и всеки ден се къпело в щастието което само създавало. Всеки ден то се събуждало и знаело, че днес отново ще бъде Цяло и отново всяка половина ще прегръща здраво другата, докато То създава света.
Един ден, сигурно ще да е бил последния ден, в който слънцето е изгряло, преди да дойде голямата огнена топка, та в тоя ден Цялото решило да излезе от това време и да се разходи из другите времена, за да види как е. Вървяло дълго Цялото, обикаляло през различни времена и с почуда разбирало, че има и други слънца. Всичко това било толкова ново за него, че то всъщност дори малко се страхувало. Двете му половини се вкопчили толкова здраво в себе си, че Цялото разбрало и какво е болка - изпитвало я за първи път откакто се е родило. С времето тази болката някак станала част от него и то спряло да и обръща внимание. Продължило Цялото да обикаля различни времена и да открива различни светове, а двете му половини се прегръщали все така - до болка. Един ден, както си вървяло към поредното време и поредния свят, Цялото забелязало , че оставя диря след себе си. Намерило една локва и решило да се огледа. Ужасило се Цялото от гледката! Двете му половини така се били вкопчили една в друга, че всъщност се разкъсвали взаимно. Изплашило се Цялото и хукнало към своето си време . Тичало, тичало, но силите му отслабвали, защото двете половини не спирали да са впити една в друга и кръвта на Цялото бавно изтичала. Със сетни сили Цялото се добрало до своето време, но там нещата вече били различни. Откакто то си тръгнало, земята посърнала от липсата му и слънцето се превърнало в огнена топка. Реките ги нямало ... Заплакало за глупостта си Цялото и за времето си и за себе си...
Плакало дълго и така под мястото където е плакало се родил първият извор - Извора на сълзите, който и днес може да се види по тези земи. Гърчело се Цялото от болка до този извор - двете му половини продължавали да са вкопчени една в друга до такава степен , че прегръдката им издълбала рана във всяка от тях . Цялото знаело , че умира - ако остави половините така раните никога няма да заздравеят, ако ги раздели вече няма да е Цяло. Плакало цялото и виело от болка , но разкъсало двете половини една от друга....

Днес никой не знае какво се случило после... Някои разказват , че от тогава двете половини не спират да се търсят и когато някой ден се намерят отново ще се роди Цялото и отново огнената топка ще се превърне в Слънце...
Според други това е само хубавата част от приказката... Те вярват, че двете половини са се търсели и копнеели една за друга, заради спомена за Цялото. В един прекрасен ден са се срещнали... Мъчили се двете половини да се слеят , плакали една за друга, страдали... Но се оказало , че всяка половина вече има собствен Аз ... А от два Аз-а никога не става Цяло.....