автор: boliarkabg

Беше във време оно. Със съпругът ми, вечна му памет, бяхме хора, които обичат приключенията. Често ходехме с палатка по манастири, планини и море.. Когато се роди дъщеря ни, водехме и нея. В ония времена обаче, всичко се купуваше с „връзки”, а друг е въпросът ,че трудно се намираха някои неща за бивакуване на палатка дори с връзки.
Бяхме си уредили прилично оборудване, но с палатките нещата не бяха добри. Все не успявахме да спестим за собствена палатка и ползвахме всеки път различни от приятели, или от службата. Докато бяхме двама лесна работа, спяхме си в „хималайка” и пътувахме с Балканчето. Дааа,сега ми е смешно, а тогава беше „върхът на сладоледа”. После когато с нас тръгна и дъщеря ни трябваше голяма палатка. Тя си беше тежкарче от малка и си искаше нейно помещение, искаше да има навес отпред, да има предверие.
Годината, за която иде реч беше се заформила трудна за летуване още от пролетта. Първо директорът ни заяви,че заместниците и н-к отделите няма да излизат в отпуск през лятото. Често се случваше когато не вървят производствените работи. Ядове, чудене, а дъщеря ни с тефтер и молив прави списък с необходимото за къмпинг, и не дава дума да стане, че няма да ходим.
С триста зора почти ден преди заминаването ни, пуснаха съпругът ми в отпуск с условието, че ще минем първо през Обединението в София. Там да проведе една среща и тогава започваме почивката за цели две седмици. / тази отстъпка беше заради малката ни дъщеря/. Бяхме решили като ще е в София първо, от там да минем през Сандански, после цепим през Родопите и Бургас, та в Приморско. Дъщеря ни беше на 7 години.
Всичко натоварихме на Москвето. Тъпкано до край. В багажника, върху колата багажник, на задната седалка половината за дъщеря ни, половината с камара багаж. Колата-крепост. Всичко добре, но палатката нова. Винаги когато сме с непозната палатка първо пробно я „опъваме” веднъж и тогава тръгваме, но сега нямахме време. Иначе от хубава, по-хубава на картинката.
След всички истории, срещи, дълъг път, пристигнахме почти вечерта в Сандански. Никога не бяхме ходили там, намерихме по упътване една поляна до рекичка, под малка ВЕЦ и започнахме опъването на палатката. Дъщеря ни се настани на брезента от колата, извади си някакви нейни занимавки и потъна в тях. Започна великото дигане на палатката.
Тъй де, ама нали си знаете какво става в такива случаи. Първо се оказа, че няма схема макар и чисто нова палатка. Нищо, смело се захванахме. По пътя на логиката, тая рейка така, това тука, онова там. Взехме да вдигаме, не е такаааа. Разглобяваме като все още любезно си говорим и си помагаме. Второ вдигане, отново една рейка стърчи и палатката клечи на една страна, а голяма, не може да я оставиш така, ще рухне върху ни както спим. Плахо казвам,че може би не е опъната добре. Мъжът ми беше благ човек и търпелив, нищо не отговори. Започнахме отново, за трети път. Пак не става. Винаги една рейка пречи и не е така, където и да я сложим, както и да я сглобим. Мислим, гледаме, няма логика. Вече се стъмнява, палатката килната на една страна, дъщерята в реда на нещата започва упражнения по мърморене. Леки словесни престрелки от наша страна, а не бяхме и не сме били никога след това кавгаджийско семейство. Словесните атаки все повече набират скорост и за да не се изпокараме преди почивката, решаваме цивилизовано,че най-добре щом се приберем в Търново да се разведем. Съгласни сме и двамата, и започваме да подреждаме нещата си в кривата палатка.
Седем дена изкарахме там, палатката изкривена като баба с ишиас. Дъщерята играе по цял ден на поляната и край реката. Аз чета книги и приготвям обяди, закуски, а мъжът ми седи на стол с лице към палатката и размишлява.
Един ден взе молив, нарисува нещо на лист, после ходи някъде в града, върна се с кутия блажна боя, четка и влезе вътре. Номерира всички рейки, после ми каза,че има една излишна, която по размери не пасва никъде и не е необходима никъде. Нея ние взимахме за носеща на върха, под навеса и затова все не можехме да сглобим добре палатката. Установи се, че е сложена явно по погрешка още при опаковането в завода.
Всички се развеселихме и останалите дни минаха чудесно. Прибрахме багажа, тръгнахме в голям дъжд към морето, а когато пристигнахме в къмпинга, вече грееше слънце.
Паркирахме колата, стоварихме багажа и започна сглобяването. Всичко като по часовник. За нула време палатката опъната, укрепена, красавица. Срещу нас седнал в шезлонг със скръстени ръце, един летовник гледа през цялото време. Когато бяхме готови пристигна и протегна ръце на двама ни. „Браво - каза - гледах ви и ви се възхищавах. Такова опъване на палатка виждам за пръв път. Бързина, прецизност, синхрон. Без грешка сте.”.
Ние прихнахме и се прегърнахме. Нямаше да се развеждаме, ясно.
„Каваците” стоплиха сърцата ни, морето беше тихо, водата „като чай”, пясъкът прекрасен. Дъщеря ни се къпа на воля, ние заформихме чудна компания със съседите пловдивчани, ловихме миди и пихме студена ракия до късни нощи.
Беше прекрасно лято.

Милка Маркова