автор: DimitarG

С огромни пръсти облаците щракват,
денят се плисва като смачкана от влак монета,
издрънква бронзово,
събира си душата.
изцъкля се с езито си към мене.
Облизва устните на черчеветата напукани,
грухти в прозорците, заклещен в гвоздеи и вестник.
Напива се от вадите дъждовни.
Наедрява
и на часовника си воден се обесва.
В такива дни околните са птици
и според костната си тежест пощуряват,
а аз намразвам пролетта
и топлото след нея ми тежи
дори като представа.
Tежи.
Като държан влага шаяк.