автор: ambrouse

Никога няма да забравя онези двайсетина секунди, които преобърнаха живота ми. Защото аз бях виновна, само аз и никой друг.
Аз шофирах, а мъжът ми дремеше на съседната седалка, борейки се с тежкия си махмурлук. Предната вечер за пореден път се бе напил зверски, дори бе изплашил децата с неадекватното си поведение. Тогава не му вдигнах скандал, защото ме достраша, но човек не може вечно да се сдържа.
Когато измуча жално и потърка слепоочията си, нещо в главата ми прещрака. Казах му, че няма повече да търпя пиянските му изпълнения, а той просто ме изгледа кръвнишки и ми препоръча да си затварям устата. Разкрещях се, заявих му, че ще поискам развод, изрекох и тонове обиди, а близначките, които седяха на задната седалка, моментално се разцивриха. Помолих ги да млъкнат, след това им заповядах да млъкнат, но не, те се бяха стреснали и не спираха да реват. Направо полудявах от нерви. А мъжът ми се подхилкваше ехидно. Извърнах глава назад и им заговорих успокоително… а колата летеше към канавката.
Ударът бе ужасяващ. Болката и писъците изпълниха цялото ми съзнание. После настана мрак.
И както много често се случва, виновникът, тоест аз, оцеля, за да бере плодовете на вината до края на дните си. Отървах се с две счупени ребра, изкълчено рамо и сътресение на мозъка, но близначките, милите ми дечица, които толкова много обичах, загинаха на място. Заради моята небрежност. Не ми позволиха да ги видя – гледката не била дори за хора със здрави нерви. Мъжът ми се бори за живота си цяла седмица, но в крайна сметка се пресели в отвъдното.
От погребенията не помня почти нищо, така ме бяха натъпкали с лекарства. Истинската мъка ме налегна, когато останах сама с мислите си в празния апартамент. Всъщност майка ми беше непрекъснато до мен. Роднини и приятели ме навестяваха през ден, но никой не можеше да ме измъкне от душевната дупка. Вината раздираше цялото ми същество. Освен това имах чувството, че близките ми ми хвърлят обвинителни погледи. Бях разказала на всички как е станала катастрофата. Защо ли? Може би подсъзнателно се бях надявала прокуратурата да ми повдигне обвинение – ако ме осъдеха, щях да се почувствам малко по–добре. Странна мисъл, нали?
Майка ми усещаше, че планирам самоубийство и не ме изпускаше от поглед. Непрекъснато дърдореше глупости, опитвайки се да ме разведри, освен това държеше под ключ лекарствата ми. Но аз вече бях взела решението. Не можех да издържам повече. Знаех, че самоубийството е грях и, че ще ида директно в ада, ако такова място съществува, но бях убедена, че няма как тамошните мъки да са по– жестоки от тукашните. Бях се предала, не ми се живееше.
Един следобед майка ми задряма и аз се измъкнах тихомълком от апартамента. Качих се на покрива и с бавни крачки се приближих към бездната. Застанах на ръба и се загледах в паркинга долу. Вятърът галеше успокоително косите ми. Само една крачка ме делеше от вечността. Но нещо ме възпираше, нещо тласкаше мислите ми в странни посоки. Не че се колебаех, съвсем не, просто имах чувството, че пропускам нещо важно. Тогава се сетих за една реклама – някакъв медицински център предлагаше замразяване на тежкоболни пациенти за десетки години, докато не бъде открит лек за болестта им. Представих си как лягам в едно легло, после ме приспиват, а когато се събудя…всичко лошо, цялото това душевно страдание, го няма.
Върнах се в апартамента, окрилена от мечти за сладко забвение.
Майка ми е сестра ми бяха категорично против, но аз бях непреклонна, заявих им, че ще намеря начин да се самоубия, ако продължат да ми създават пречки. Онези от медицинския център много се учудиха на желанието ми, защото според тях не бях тежко болна, но аз успях да ги убедя с помощта на документите от психиатъра ми, че ставам за замразяване. После продадох апартамента си, за да покрия разходите, казах „чао” на близките си хора и легнах в криогенната камера. Според договора трябваше да ме събудят след петдесет години.

***

Първото нещо, което ми направи впечатление, когато отворих очи, бе, че лицата на надвесилите се над мен лекари са неестествено бледи. Няколко часа не бях на себе си, но когато главата ми се проясни, осъзнах, че вината продължава да ме гризе отвътре. Бях страшно отчаяна – изминали бяха петдесет и една години оттогава, а аз все още страдах. И други неща ми повлияха отрицателно. Майка ми бе починала преди десет години. Ама естествено, та нали когато се разделихме преди половин век, тя вече беше прехвърлила петдесетте. Сестра ми беше грохнала старица, само очите й бяха същите като едно време. Докато разговаряхме, ми се стори, че ми завижда, задето изглеждам добре – вследствие на криогенната процедура бях остаряла само с десет години и на практика имах вид на тридесет и пет– тридесет и шест годишна. Срещнах се с близки и приятели, но тяхната компания не стопли сърцето ми. Запознах се историческите събития, случили се по време на отсъствието ми, но останах крайно разочарована– войни, тероризъм, екологични катастрофи, бедност. Светът явно бе тръгнал в грешна посока. Лицата на хората бяха бледи, защото слънцето бе прекалено силно и никой не излизаше навън без маска. А въздухът, той бе ужасен. Когато отворих прозореца, за малко щях да припадна от задушливия газ, който ме лъхна. Оказа се, че преди няколко години терористи са взривили химическа бомба. Ужасна работа, да трябва да ходиш постоянно с противогаз и защитни дрехи!
Всеки ден ме навестяваше психиатър, който обаче никак не ми помогна, макар че ме натъпка с какви ли не медикаменти. В крайна сметка стигнах до извода, че нямам място в този отвратителен нов свят, да не говорим, че продължавах да чувствам смазваща вина за смъртта на близначките.
Една нощ нахлузих противогаз, измъкнах се от отделението и се качих на покрива на болницата. Сградата беше доста висока, поне двайсететажна, така че несъмнено щях да се размажа на пихтия.
И пак, както преди петдесет и една години, се появи разсейващ фактор. Едно докторче ме бе видяло и бе тръгнало по петите ми. Когато застанах на ръба, той взе да ме разубеждава. Животът бил хубаво нещо, а и ако съм била скочела, съм щяла да похабя органите си, които били много ценни. Представяте ли си, да ми говори за пари в такъв момент! Меркантилното копеле обаче продължаваше да дрънка, органите ми били стрували поне 7–8 милиона долара. Тогава размислих. В крайна сметка стигнахме до споразумение – те да ме приспят, а аз преди това да подпиша декларация, че дарявам органите си.

***
Да, обаче мръсникът ме бе излъгал. Законът не позволяваше да бъде евтаназиран човек, който не страда от тежко заболяване. Освен това ми сложиха охрана. Направо побеснях. Гадовете не ми позволяваха да сложа край на живота си!
Но аз си наех адвокат, и то много печен. Двамата с него изработихме хитър план.
Идеята бе следната – създаваме фондация за лечение на деца сираци, после аз започвам да продавам един по един органите си, а когато здравословното ми състояние се влоши достатъчно, подавам молба за евтаназия. Страх ме беше, разбира се, но не виждах друг изход от ситуацията.
Първо продадохме единия бъбрек, после части от черния ми дроб и детеродните ми органи. След това ми взеха кожа от бедрата и гърба – много болеше. Един парализиран спортист плати добри пари за костен мозък. Част от тънките ми черва отидоха при богата старица, оперирана от рак.
Фондацията започна да действа.
И тогава стана много страшно. Някакъв даваше луди пари за окото ми. Извадиха го заедно с очния нерв и кръвоносните съдове, а на негово място сложиха нещо, което приличаше на копче. След това поискаха сърцето ми. Не бях предполагала, че ще се стигне дотам. Медиен магнат на преклонна възраст, държеше новото му сърце да е естествено и бе готов да плати 3 милиона долара за моето. След операцията ми сложиха изкуствено сърце, от най евтините – бяха задължени да ме поддържат жива.
Левият ми бял дроб отиде за изследвания – Института по белодробни болести плати добри пари за него. Най– много ме боля, когато отрязаха десния ми крак. Всъщност те на практика го измъкнаха от тазобедрената става, правейки фини разрези с лазер. Дотогава не знаех, че вече е възможно да се трансплантират крайници. Намаза една банкерка, загубила крака си при инцидент с моторна лодка. Вече не приличах на човек, но мисълта, че смъртта е близо ме крепеше. Подадох молба за евтаназия. Адвокатът твърдеше, че няма как да я отхвърлят.
Един ден на свиждане ми дойдоха десетина дечица. Благодариха ми, че чрез фондацията си съм им спасила живота и ми изпяха весела песничка, макар че си личеше, че са ужасени от вида ми. Сред тях имаше две близначки, приличащи много на моите. Те, незнайно защо, бяха най–мили с мен. А аз се разтапях, само като ги погледнех. Бях горда, че съм ги избавила от генетичното заболяване, което ги бе мъчило от раждането им. Започнаха ежедневно да ми идват на свиждане, а веднъж едната се изпусна и каза „мамо”. Същия следобед приеха молбата ми за евтаназия. Но аз се отказах. Смятах да осиновя близначките. Тялото ми представляваше развалина, но чувствах душата си излекувана.

***

Сега съм щастлива. Близначките много ми помагат, страхотни деца са.