автор: Marta

Веднъж дошли, вървим, минаваме ...
Дори да се опитваме да не мърдаме, да стоим, да тежим на мястото си, да устояваме. Носим се, незабележимо Минаваме. Неизбежни минувачи, които могат за малко поне да се смесят със свят-необят, ако са имали неблагоразумието да не забравят да поглеждат нагоре. Небето. В краката си да гледа човек е разумно и практично, но в небето да кваси поглед и същност е занаятие птиче...В небето да се оглежда е израстване и радост. Може да избираме поне това как да минаваме през света - забили поглед в земята, или може би, гледайки право пред себе си, целеустремени и амбициозни, винаги с ясната представа какво искаме и къде отиваме, или да вървим все едно всичкото време е наше, с ръце в джобовете, песен на сърце и поглед, зареян в небето. Да си позволяваме това бягство, тази свобода, веднага, днес и сега, в този момент, защото всичко минава и ние така минаваме, и помен от нас не остава. Минаваме му на този свят като едното нищо. Той не боледува, не страда за нас, най-много някоя драскотина да му направим. Плитка и бързо зарасваща. Малко са хората-белези, единици са хората-рани, които са му останали на този свят, които наболяват и мен така, както си минавам, с поглед в небето и си мисля, не че краката на тези редки хора са тъпчели тази същата грешна земя, а че погледите им са летели в същото това безбрежно, високо, синьо небе. Там, между облаците се вие поглед ли, птица ли, драснати...