автор: ivliter

26

Играем шах в парка с мъжа в инвалидната количка. Денят е хладен и той е избрал място да сме на припек. Косите лъчи на пролетното слънце са ярки, но не топлят много. Щедра светлина залива лицето на замисления за следващия си ход мъж. Играта на светлината и
сянката в лицето го прави да изглежда много пластично и богато на тънки оттенъци на топлите и студени цветове. Понеже съм в по-добра позиция, вървя уверено към победа в играта, остава ми време да мисля и за живопис. Притиснат в ъгъла, накрая противникът ми се предава, предугадил предстоящия ми победен ход.
– Поздравления! – подава ми ръка той. – Печелиш.
– Би ли ми позирал да ти нарисувам портрет? – питам го аз.
– То какво ли има за рисуване у мен!? Половин човек.
– Има каквото търся – отвръщам.
– Добре, но откъде да намеря аз време за това, при моите непрекъснати ангажименти! – шегува се той.
После добавя:
– Когато кажеш, на твое разположение съм. Почти всеки ден съм тук.
– Тогава, ако е хубаво времето още утре ще започнем.
Успях да нарисувам не лош портрет от натура. Прииска ми се да направя от него една сериозна картина. Още повече, че през лятото предстоеше да открия изложба в галерията. Понеже имах подготвени много пейзажи и натюрморти, нямаше да е лошо да разнообразя експозицията си и с фигурални композиции. Трудно стигнах до оригинално решение, но важното беше, че успях и останах доволен от резултата.
– Не приличам на световен шампион – рече ми моделът, когато му показах завършения портрет.
– Ами ти не си такъв, как да приличаш!?
– Макар да не се харесвам, на картината съм хубав, без да съм красив.
„Колко точна оценка: „Хубав без да е красив.“ Значи съм постигнал това, което искам. Няма външен блясък, няма помпозност. Имаше вътрешен живот.
Психологическата характеристика на образа се беше получила още при работата ми от натура, въпреки, че някои неща ми убягнаха. Духовният свят на човека е богат и сложен, не е лесно да покажеш с боите цялото многообразие и противоречивост в характера на модела. Искаше ми се да надникна чрез изкуството на живописта, в отвъд видимото, което само по себе си е прекалено амбициозно и трудно реализуемо. Предизвикателството беше голямо. Получи се нещо интересно, но не бях уверен, дали беше достатъчно убедително и въздействащо. Това щях да разбера на изложбата.
Когато подреждах картините сложих композицията с портрета на инвалида, до тази на която нарисувах мой приятел лекоатлет. Получи се интересен контраст. От портрета на спортиста лъхаше сила и жизненост, имаше в нея много движение и устременост. Фигура със здрави, стегнати, напрегнати от движението мускули, изцяло подчинена на волята за победа. Мъжът от картината я заслужаваше, можеше и знаеше как да я постигне. Идеята за първичната сила в човека бях реализирал и чрез грубата фактура на тоновете, нанесена на дебел слой с многократни напластявания, което способстваше фигурата да изглежда плътна, релефна и материална.
Картината с инвалида беше коренно различна. Тя бе сравнително малка по формат, но притежаваше повече вътрешен заряд. Живописта не беше релефна, като в портрета на лекоатлета. Фонът и атмосферата около приведената над шахматната дъска фигура бяха леки, направени с разливане и създаваха много въздушност на пространството. Тук материалното едва присъстваше, всичко бе подвластно на духа – лъхаше една неопределеност и мечтателност. Платното изглеждаше до другото, като недовършено. Бях оставил на зрителя да дорисува с очи картината, да прояви своята фантазия, да включи своето въображение и да я направи съпричастна, на неговия свят и вкус. Картина, която не разказва, а предизвиква размисъл и отваря вратата към душевността на образа, която прокарва много пътеки към същността на изобразената личност, картина, която не поглъща движение, а подтиква и предизвиква движение. Двете картини разкриваха доминантата на физическото в едната и на духовното в другата.
На откриването на изложбата присъстваха много хора, много мои близки, приятели, официални лица и не малко непознати любители на живописта. След официалната част, мнозина от присъстващите ме поздравиха, но повечето от поздравленията бяха за по-ярката, по-атрактивната, по-завършената картина на лекоатлета и за няколко от пейзажите ми. Портретът на шахматиста не предизвикваше достатъчно интерес, поне толкова колкото ми се искаше. Започвах да си мисля, че не съм постигнал напълно това към което се стремях, щом зрителите не го чувстваха.
В този момент към мене се приближи непознат мъж. Той също ме поздрави.
– Изложбата ви е много силна. Повечето от картините оставят много приятни впечатления, но има една, която е над всички. Другите са добри, но тя е шедьовърът в изложбата.
– За коя става въпрос? – полюбопитствах аз.
– За портрета с шаха. В нея широтата на въздействието е забележителна, неповторима.
– Радвам се, че ви харесва, защото оставах с чувството, че е напълно незабележима сред другите. А тя е последната ми работа. С нея си мисля, че надскочих себе си.
– Определено може да се каже, че е така. Още веднъж, поздравления и ви пожелавам да нарисувате още много такива шедьоври.
„Да, значи все пак не съм се заблуждавал и друг е забелязал особеното място на портрета в цялата експозиция на картините ми. Две картини – в едната доминира физиката, в другата духът. Сега трябва да нарисувам трета, в която да има баланс между двете начала.“
Така си мислех, докато залата постепенно се опразваше и притихваше. Тогава се приближих до инвалидната количка и казах тихо на приятеля си:
– Това беше. Всичко мина добре.
След кратка пауза, той рече:
– Значи сега можем спокойно да изиграем една партия шах.
– Можем, да. Да вървим!