автор: jantreya

Еднакви, като бучки захар,
са дните ми и преминават
под топлата домашна стряха,
но неизползвани остават.
Аз някак си се вписвам точно
в ръбатия им периметър.
Дали по дълг, или нарочно
на куб превръща се сърцето ми.
И ставам лесно подредима
в кутийката си с надпис скучен.
Дали е пролет, лято, зима
успявам късно да науча.
Еднакви, като бучки захар,
животът дните ми разтапя.
Опипвам ги с надежда плаха
че мои са, и че не хапят,
но много рядко с тях подслаждам
в зори единствено кафето,
когато ме измъчва жажда
за сладостта на битието.