автор: giro

Вече шест месеца летим, голямо летене пада. Започна да ми омръзва. Досега бях летял в Космоса само за по месец-два. Вярно – корабите, с които пътувах бяха доста по-малки и с по-малко екстри, но и в най-големия кораб да летиш, като си ограничен в едно кюмбе от секретни металически сплави, почваш да се изнервяш.
Отначало бях ненаситен – то кино, то театър, библиотека, дискотека, сауни, мауни, басейни, водни пързалки, ски алпийски дисциплини, масажи, хепи-ендове и т.н. После ми омръзна. Е, най-дълго се задържах при хепи-ендовете, но и това си омръзва – повярвайте ми.
Дзяпам в почивките галактиките, звезди-джуджета, звезди-великани, планети, астероиди, протуберанси и кво ли не още – бая има за гледане. След първия месец разбираш, че всичко е едно и също.
Мисля си, че този свят, който открихме преди няколко години и сега отиваме да покорим, едва ли е по-различен от нашия. Щом има атмосфера като нашата, същите келеши ще живеят и там.

Започнах да страдам от носталгия по Земята. Там вече половин година ме чака моята Голяма любов. Обикнах този човек още щом го видях, въпреки че мнозина го отбягваха преди това. Всеки се отвращаваше от косматата му опашка, защото в средите на астронавтите, бе на мода опашките да се бръснат. Но аз съм си бил винаги старомоден. Например, не отидох при „Братя Енчеви” да ми махнат втория нос, нито да ми присадят шести пръст на ръцете от титаниумни сплави, с който да си чистя ушната кал. Да, гледаха ме присмехулно в обществото, понеже мислеха, че имам ужасно много ушна кал. Обаче в едни много древни манускрипти в Александрийската библиотека /в Горно Александрово сити, Сливенско/ бях прочел за едни хартиени фишеци, които се палят в ушите и така изсмукват ушната кал. Родих се с тая техника, а освен това излекувах и запека на любимия човек. Вярно, рунтавата опашка малко пречеше, пък и се цапаше, но пак в същата библиотека бях прочел за много стари сексуални техники, в които козината на мястото на контакт е пораждала невиждана днес по земята страст.

Уф, допика ми се. Натискам десния си мамиларен протуберанс /понеже съм левичар, та копчето е отдясно/ и урината ми мигновено ме напуска, излъчвайки се на Хигс-Игрегс бозони през порите на моето тяло по въздушно-капков път, носена на Гама-Щомбаерхелфшнер вълните до WC станцията. Нокътя на левия ми палец светва в мигащо-лилаво, а ръката ми се тресе в равномерни пулсации. Олеле! – бордовата лаборатория е открила левкоцити и еритроцити в пикнята ми. Сега ще ме евакуират на някоя космическа станция и преди да ме вземат обратно ще подменят химическия състав на телесните ми течности. Тревожа се, сигурно ще стана стерилен и моята Голяма любов ще ме напусне, понеже нашето дете, което биха изработили по поръчка в Центъра за Развитие на вселенската демография, няма да има моите биометрични данни.
Тичам при Главния лекар на кораба. Успокоява ме – грешка в химическия анализ на урината ми. В представителните молекули имало примеси от сополите на помощник-боцмана от деветнадесета палуба, полепнали по вентилационната система в коридора. Затова, не за друго, съм дал лоши резултати.

След три години пристигаме на новата планета. Кацаме в една пустиня с размерите на Латинска Америка и от пясъците се показват едни гризачоподобни, държащи нещо като лампички в пипалата си. С помощта на ултра-кибер-ленгуич четеца разбираме, че не сме желани, ама хич. След шумната подигравката на сополивия боцман /думата започва с буквата „Ф”/ един гризач го светна с фенерчето и той изчезна на мига. Пак с помощта на машинния транслейтър разбрахме, че са го върнали на Земята и семейството му току – що го е отпъдило от дома му, понеже се е провалил на галактическата мисия – бил обявен за „лузър”.
Тежка съдба, потръпваме и бързо потегляме по обратния път като „бити педерасти”. Тоя лаф го бях чел в едно писмо на три пъти прадядо ми, до моята три пъти прабаба, в което той й съобщава как неговата част избягала от Афганистан, а едно войниче след девет месеца родило. По негово време, знам от книгите, е имало различни полове. Затова е имало и педерасти. Сега вече няма, та ние си литнахме към Земята като най-обикновени хора.

На втората година по обратния път Началникът на хидратиращата система вика, че сме се минали с това пътуване назад. По-добре било ония плъхове да ни светнат и нас с фенерчетата и вече сме щели да бъдем на по един тон водка – единственото алкохолно питие на Земята, въведено с Указ след Победния триумф на „Пингвините от Франц Йосифова земя”. Така се наричаха партизаните-ескимоси, които поголовната световна индустриализация бе направила зиморничави и те бяха водили столетна и накрая - успешна борба в името на Глобалното затопляне.
Капитанът го смъмри, че е много нетърпелив и че не би искал да отнемат ордените и медалите му като някакъв лузър. Наказа го без „хепи-ендове” до края на полета. Малко преди да кацнем хидроинженерът умря. Лекарят вписа в дневника, че е в резултат на хормонално пренасищане.

На земята капитанът бе обвинен, че като длъжностно лице, натоварено с дейност, представляваща повишена опасност, при изпълнение на служебните си задължения е превишил властта и правата си, в резултат на което е настъпила смъртта на човека – също длъжностно лице. Няколко години по-късно го оправдаха, тъй като бе установено, че в рода на покойника хормоните са били винаги дефицит и стойностите, констатирани при неговата смърт не биха могли да убият и мишка при годишно въздържание.

Моята съдба бе нелека. Аз се върнах от космоса с депресия, която нито водката, нито опашката на Голямата ми любов можеха да излекуват. Принудих се даже да си махна втория нос и да си сложа метално кутре, но ушната ми кал се бе втвърдила от неизвестен за медицината секатив. Никакво облекчение.
Накрая, скитайки в недрата на Марианската падина, която още преди 70 години бе обявена за резерват, където гнездят ендемични видове птици, аз попаднах на една много стара баба. Тя бе дребна, а ръцете й повече приличаха на пипала. В лицето бе съвсем като гризач, а космите на мустаците й припряно подскачаха при всяка дума, жест или мимика. Още щом ме видя, старицата ме попита дали съм бил на планетата на гризачоподобните. Кимнах и тя ме светна с едно фенерче.

Сега, от дупката в пясъците на далечната пустиня светкам с персоналното ми фенерче и през космическата шир изпращам на земляните тази история.
Моля ви, добри хора, свържете се с моята Голяма любов и я заведете при бабата в Марианската падина! Помолете я да светне с лампичката любимия ми човек, но преди това той да си обръсне опашката, че тук е много жега и няма да му е комфортно.
Само с мустаците се свиква трудно, остри са и много сърбят. Добре, че си махнах втория нос. Благодаря ви Братя Енчеви!