Той се рее из космоса, тъй обещаващо празен,
той мечтае в една механична, безкрайна вселена
да достигне до някаква нова, небивала фаза
и отчаян отрича във себе си всичко свещено.
Той забравя, че в тази безкрайна вселена човекът,
тъй нищожен наглед, носи в себе си вечна искрица
и макар да е болен на него е даден и лекът
да се върне отново към цялото свята частицa*.
Той погива в съня си от немощ, но някак нарочно
се отказва да проси спасение - гордо умира,
слага край, там където би трябвало да се започва
и не иска да вярва, че който потърси намира**.
Той угасва във някаква пуста, безлика нирвана -
светъл лъч в непрогледната бездна потънал навеки -
все едно че не е, не е бил и че няма да стане,
все едно че напразно е Бог сътворявал човека.
____________________________________________________________________
*В славянските езици думата "човек" носи смисъл на вечна частица. Архаичната за българския език протославянска форма на думата "человек", запазена днес изцяло в руския език, ясно свидетелства за този смисъл. Буквално тя означава "(веко)вечно чело" или "вечен член" очевидно на някаква саморазбираща се цялост - божествената. Но за нас в съвременния български език този смисъл е почти изгубен, освен ако не се замислим специално над етимологията на думата "човек", което, предвид нейната обичайност, става сравнително рядко и безуспешно. В други славянски езици това звучене на думата и съответният ѝ смисъл също са съхранени.
** "И Аз ви казвам: искайте и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори."(Лук. 11:9-10)