автор: ivliter

16.

Навъсеното като настроението ми небе похлупваше влажната от пролетните дъждове земя. От няколко дни слънцето напразно се опитваше да си проправи път към закопнялата за него земя, но облачната завеса си оставаше непробиваема, плътна и тежка. Хубавото беше само това, че поне не валеше дъжд и беше сравнително топло за сезона. А настроението ми пък беше такова, защото днес нямах ден и ме биха в играта на шахмат. В такова подтиснато
настроение се прибирах към къщи, когато ме посрещна на входа на жилищния блок Стоянчо, с когото отскоро другаруваме.
– Чичо Иване, искам да ти покажа нещо!
– Ами добре, покажи ми – отвръщам чужд на неговия ентусиазъм.
– Седни, моля те, под чинара за малко и ме изчакай. Аз веднага се връщам.
Съгласява се. Не бързам за никъде. Нямам настроение за нищо. Сега, без светлината на слънцето, целият блок ми се струва отблъскващ, мрачен. Денят изтича дотегливо, изтича като партия, която виждаш, че вече си загубил.
Като контраст на цялата тази подтисната обстановка от входа изплува сияещото, като малко слънчице, радостното зачервено усмихнато лице на детето. Очите му греят, бузките му аленеят от обхваналата го възбуда и от бързането. Криеше нещо в ръцете си скрити зад гърба. Като пристигна при мен, ми казва:
– Познай какво имам!
Гледам го учудено и отвръщам:
– Нямам си на идея.
– Виж! – протяга ръце към мен с нова кутия с шахмат. – Тате ми го подари преди няколко дни за рождения ми ден.
– О, честито! Пожелавам ти да жънеш само победи с този шах.
– Благодаря! Искаш ли да поиграем?
Не бързам да отговоря. Това беше нещото, което най-малко ми се искаше да правя сега, след поражението което ми нанесоха. Но като погледнах малкия си приятел в очите, видях голямото му желание, прочетох молбата и надеждата му и чистосърдечно излъгах, за голяма изненада на самия себе си.
– Тъкмо мислех да предложа същото.
Редим фигурите на дъската и си мисля за това, че едно дете може да те накара да направиш неща, които не подозираш, че можеш да направиш. Нали надеждите ни са свързани с бъдещето на децата ни.
– В къщи играя с мама и тате, но те не умеят, знаят само как се местят фигурите и аз непрекъснато ги бия.
Тази му реплика предизвиква у мене усмивка, защото и самият той може да се каже, че знае само как се местят фигурите. Но му казвам:
– Виждаш ли, който тренира, той печели.
Започваме играта. Нарочно не му се давам и го побеждавам бързо. Втората партия играем и му обяснявам кои ходове защо се правят.
– Затова искам да играя с тебе, а не в къщи, защото ти ме учиш как трябва да се играе – не спира да говори Стоянчо. – На какво трябва най-напред да се науча?
Не е лесно да се отговори на такъв въпрос. Най-важни са много неща. И всички те са заедно за най-напред. Няма първо нещо, има съвкупност от неща. Но как да обясниш това на едно ентусиазирано дете? Той ме гледа право в очите и очаква отговора ми. Тогава му казвам:
– Шахматът ни учи не само да играем, но и да живеем. – Може би най-важното нещо е да се научиш да губиш. Така е на шахматната дъска, така е и в живота.
Момчето не е очаквало такъв отговор и ми отвръща:
– А аз мислех, че е да печелиш.
– Печеленето е следствие от губенето. Човек първо губи, учи се от грешките си и после започва да печели. Не може да се започне направо с печелене. Печеленето идва с натрупаните знания и опит, а те преминават през загубите. Никой не може само да побеждава. Дори и световните шампиони, макар че са такива, често губят партиите си.
– А защо става така, нали са най-добрите.
– Най добри са в определен момент, при определени обстоятелства. Няма вечно най-добър и в живота и в шахмата. Шампионите губят, защото рискуват.
– Какво ги кара да рискуват?
– Желанието им да се развиват, да вървят напред. Желанието им да експериментират. Защото без експеримент има само застой. А експериментите не винаги водят към победа, случва се да са и неудачни.
Стоянчо ме гледа малко неразбиращо и аз се улавям, че отговаряйки на въпросите му, всъщност отговарям повече на самия себе си.
– Има и още една причина поради която е по-важно човек да се научи да губи.
– Каква е тя, чичо Иване?
– Трябва да се научим първо да губим, защото загубата приемаме много тежко. Много трудно се живее с мисълта на губещ и се изискват усилия да се преодолее болката от загубата. Победата е по-приятна и по-лесно се преживява.
И за да му дам възможност да изпита преживяването от загубата и от победата, правя така, че той да ме победи.
Момчето е на върха на радостта си от постигнатата победа над учителя си. Оставям го да и се наслади на воля и спираме играта. Той събира фигурите и изтичва нагоре по стълбището, за да се похвали в къщи на родителите си, че ме е победил.
Аз се усмихвам на наивността му и усещам как болката от загубата ми се смекчава, в резултат от радостта на изпълненото с ентусиазъм момченце. Има време, когато ще го накарам да почувства и болката на разочарованието от загубата, но не сега, не днес. Днес нека е ден на радостта му…