автор: lubara

Когато за пръв път влезе в книжарницата, беше ранна пролет. Навън листата на кестените все още растяха в пъпките си, само белите маргаритки плахо надничаха всред отсрещната зелена алея. Търпеливо изчака възрастната жена, която искаше да разбере прави ли се кръщене в съседния параклис.

- Вие заедно ли сте – попитах я аз, защото госпожата малко трудно разбираше какво й казвам, бяха минали вече пет-шест минути.
- Не, може ли да видя тази книга- и посочи на най-горния рафт една голяма със зелена корица и заглавие „ Нашата вяра”.
Тогава я погледнах за пръв път. Беше слаба, обута със старомоден жълт панталон, на раменете си имаше шлифер с неопределен цвят. Забелязах, че има малък тик на лицето си.
После пожела още две книги, бяхме останали сами в книжарницата. Започна да ги прелиства и изведнъж взе в ръцете си сборника с моите разкази. Бях поставил две-три книги, една върху друга. С какво й привлякоха вниманието, може би с червения изгрев над морето върху корицата.
- Тази не е богословска, каквито продавам тук, въпреки че и в нея се говори за вярата – усмихнах й се аз.
- Взимам я, заедно с другите. Сега имам пари- стори ми се, че малко трудно намира думите.
Подаде ми петдесет лева, аз сложих книгите в един плик, но преди това посочих усмивката си от задната корица на моята книжка.
- О, извинявам се, не бях забелязала, че сте авторът.
- За нищо, това само може да ме радва- отговорих й аз.
Тогава ми подаде ръка, каза си името, разменихме няколко думи и после тя бавно затвори вратата. След нея остана някаква неопределена чистота.

От тогава минаха десетина месеца. Мария често влизаше в книжарницата. Купуваше си нещо дребно, очите й мълчаха, но сякаш искаше да ми каже нещо. На няколко пъти заговори за моите разкази, най-много я беше впечатлил този за монаха, който беше убил от любов. На мен обаче ми се струваше, че точно любов й липсва…Не исках да я притеснявам с въпроси.

Беше есен, когато отидох на двадесетина километра от града, край буйния зелен водопад, който се спускаше от белите скали и никога не пресъхваше. Там има много глог и шипки, а аз обичам да си изранявам ръцете, берейки плодовете им. И тогава я видях, беше с едно малко момченце. То безгрижно обикаляше около нея, а лицето й отново беше бледо и замислено. Не знам защо, но не им се обадих. Обаче имах чувство, че тя ме е забелязала…

Сега отново идва пролет. Мария отдавна не е идвала при мен. И се питам, с идващото Възкресение дали ще настъпи успокоение в погледа й. Книгите, които си купи в книжарницата дали са й помогнали да разбере накъде да продължи пътя си. И вярата дали я е взела от заглавието на онази голяма зелена книга. А може би тя винаги е била с нея.
Кой знае. Та тя е само една незабележима жена с името Мария.

19.03.2015 Любомир Николов