автор: estir

Така изкормена е думата „вдовица”
и ти ...и аз прекрасно знаем, мамо,
ти стана тъжна, като почерняла птица,
аз още всякак се съпротивлявам.

Не вярвам, че сега съм половин жълтица,
макар да подозирам, че така изглежда,
с цинизма на безчувствените бързо свикнах,
но как се свикна с евтината лицемерност...
Със клюките на подозрителните женски,
за тях солта и хляба са ми подарени,
боли ме, че откриват в свойта ревност,
виновник в собствените опасения....

А аз не им се сърдя, мамо, нямам време
опънала съм корда по която вечер тичам
от този свят, до онзи на небето,
където скриха моето „обичам те”...
Където знам, че ще ни подредят в редици,
когато остареем и сме уморени,
и ние, мамо, с теб, като вдовици,
ще сме сред най-добрите
и сред най-почтенните.