автор: thebigplucky

Въпросът е – дали точно с мен би поискала
да отидеш на място, където никой няма да ни види -
да не се налага от някого да крием онова, в очите ни;
да не изнасилваме взаимно принципите,
на които сме робували прекалено силно,
пренебрегвайки измамно първопричините и инстинктите си.
... И когато изтощението ни строполи -
да не се налага да изясняваме позиции;
да не си обясняваме знаци и символи
и да не ровим за смисъл.


Въпросът е – след това би ли поискала да продължим
или ще се правим, че временното - не го е имало;
... с времето ще се превърне в поизстинала небивалица.
Иначе ще е неловко да прикриваме очевидното,
когато обстоятелствата наложат поредна близост;
дори и нещо да запърха непредвидено -
всичко би могло да се тушира с бегла усмивка,
с вяли разговори за минали взаимности
или с неща, които лесно биха били обясними.


Въпросът е – колко ли дълго би поискала да сме временно щастливи,
докъде бихме стигнали,
и колко дълго след щастието ще си липсваме.
В нощите ли ще сме си? Или в дните?!?
Спомените един за друг – повикани ли ще са? Или неповикани?!
И дали ще боли...
На тази възраст е редно нещата да се обмислят предварително,
после ще е късно за всичко.
Няколко свята ще бъдат сринати;
ще се наложи да живеем с още сенки в миналото.
И когато натежи – тъгата все отнякъде избива,
с това никога не се свиква...

Въпросът е – би ли могла да си позволиш да ме обичаш истински...