автор: jantreya

Пих много младост, а ми беше блудкаво.
Какво очаквах? Все оставах жадна.
Кой вътре в мен заложил беше вкусното
и тъжното, и страшното, и гладното?
От младостта обаче не научих
защо когато искаш, нямаш нищо.
Как можеш, свободата си получил,
все да тъжиш за бащино огнище.
Една след друга множество илюзии
зачерквах и светът безцветен стана.
Родих деца. Животът ме охлузи,
а младостта ми срещу мен въстана
и ме напусна, вдигнала главата си.
Невъзмутимо хукна след миражите.
Подгони ги, почти настигна вятъра
и някъде изчезна сред пейзажите.
Сега старея. Мъчат ме болежките.
Светът се сви до няколко разходки.
Забравям планове, успехи, грешки,
а мислите ми стават все по-кротки.
И някак е естествена тъгата ми.
Дори не искам тя да ме напусне.
Оглеждам се в живота на децата си.
От тях отпивам младост и е вкусно…