автор: ivliter

2.

Картината върху която работя от няколко дни не се получава така, както ми се иска. Тоновете са все още тежки и няма търсеното пространство в отделните планове. Оставям четката върху палитрата обезсърчен. Поглеждам навън. Денят е топъл, слънчев. Когато работата не спори, от опит знам, че най-добре е да изляза навън да се поразсея малко и след това да продължа. Събличам работната си престилка и излизам.
На пейката пред ателието, на припек, са седнали две момчета и играят шах. Потънали са в играта и не ме забелязват. Като ги гледам аз се усмихвам тъжно и се отдавам на спомените си. Бях на тяхната възраст, когато баща ми ме научи да играя тази игра. В студените зимни снежни дни прекарвахме много часове приведени над шахматната дъска. Трудно приемах пораженията си и често сълзите ми неудържимо закапваха по черно-белите квадратчета. Като виждаше колко много се вживявам и колко ме боли, когато губя, той нарочно допускаше грешки, за да мога да го победя и с това ме амбицираше. На техните години много се страхувах от тъмнината. Трудно можеха да ме накарат да изляза навън. Но когато баща ми спечелеше партията, за да не се изложа пред семейството, излизах навън в нощта да си поплача. Мразех да ме бият на шах. Съзнавах, че в други игри, загубата можеше да се дължи на липса на късмет, но в шахматната означаваше, че не знаеш, не виждаш, че са те надхитрили. Изглежда това дълбоко ме е огорчавало. В такива вечери грабвах ските и излизах да се пързалям, за да се успокоя, преодолял страховете си от тъмнината.
Баща ми отдавна не е между живите, но аз ще съм му благодарен докато съм жив, че ме научи на тази велика игра.
Изведнъж момчетата се скараха за нещо и ме изваждат от далечните спомени от детството ми. Сдърпали са се за една фигура.
– Пусни го! – настоява едното.
– Няма…
И в следващия миг едната част от коня остава в ръката на едното, а другата в ръката на другото.
– Видя ли какво направи сега? Развали играта.
– Не аз, ти я развали.
Приближавам се и поглеждам позициите в шахматното поле. Имаше защо играчът с черните фигури да се вкопчи здраво в своя кон – той беше единствената му възможност да продължи, загубеше ли го, губеше играта. Конят не е от най-важните фигури, но зависи от ситуацията – може да се окаже, че всичко зависи от него. Така е и в живота, често се вкопчваме с последни сили в спасителен за нас кон.
– Сега какво ще правим? – пита малчуганът, притежател на шаха.
Противникът му само безпомощно повдига рамене.
– Не се тревожете! – казвам им аз. – Ще го залепя. Ще ви дам друг, от моя шах и ще продължите играта си.
Моят кон е малко по-голям и трудно се помества в квадратчетата, но те нареждат фигурите и започват нова партия.
Гледам ги, усмихвам се и си мисля за това, че може би на пейката пред ателието ми сега играе, без да подозира, един бъдещ гросмайстор, а защо не и световен шампион. Аз не успях да стана шахматист, но може би ще станат те –бъдещето е още в техните ръце, умове и сърца.

3.
Понякога ме обхваща страст в шахматната игра и ми е много трудно да спра. Или защото съм добре концентриран и побеждавам, а на всекиго му е приятно да побеждава, или когато губя, да потърся реванш, да докажа на себе си, че и аз умея да печеля, че не съм по слаб от противника. Хубавото е, че има и други като мене. Но разбира се, не е добре, когато се губи мярката. А ми се е случвало не веднъж и дваж. Когато противникът е равностоен, играли сме по цели нощи без да прекъсваме, без да спим. Прибирал съм се вкъщи с бучаща глава, с разтреперани крайници от обездвижването, със зачервени от безсъние очи. И да ме питаш за какво е било всичко това?
Имах преди време приятел дърворезбар, с когото обичахме да водим битки на шахматната дъска. Той притежаваше способността да те предизвика и така да те разпали в играта, че да не можеш да се откажеш. Когато водех в резултата, по не представляваше за мене трудност да се откажа, но не така стоеше въпросът, когато губех. А има дни в които играта не върви. Тогава той повежда убедително в резултата и започва много до говори, да важничи, да се прави на голям шахматист. Като знам, че съм го побеждавал категорично, хваща ме яд и тръгвам да се доказвам пред него. А когато ми липсва концентрация, греша и колкото повече губя, толкова повече ставам нетърпелив и допускам повече фатални грешки. И понеже играехме много партии, загубвахме се в следенето на резултата, започвахме да хитруваме в пресмятането – за да не се караме го записвахме.
След един продължителен нощен шах-маратон, се прибрах в къщи, когато слънцето вече се бе вдигнало високо в небето. Жена ми ме посрещна много враждебно настроена.
– Това твоето, на нищо не прилича!
– Наистина прекалихме, увлякохме се.
– Увлекли сте се е меко казано. Вие сте направо луди за връзване. Не се ли замисли, че аз се тревожа?...
Имаше право. Но аз никога не забравях, че благодарение на шаха, завързвах запознанства с много хора в града.
При един от двубоите ни с дърворезбаря се представях необичайно слабо. Бяха приели дъщеря ми студентка в Художествената академия в София. Това много ме зарадва, но, заплатата ми беше малка и аз просто нямаше да имам възможност да я издържам. Бях силно разтревожен, как ще се справим с положението.
– Какво ти става днес, че играеш толкова слабо? Ще те бия на нула!
Обяснявам му каква грижа имам. Той се замисля малко и между два хода на шахматната дъска, казва:
– Ще те взема тогава при мене да правим дърворезба. Мисля, че ще мога да ти осигуря допълнително заплащане, колкото да не спираш момичето да учи.
– Наистина ли?
– Да. Така ще направим. Не го мисли.
Макар и загубил двубоя катастрофално, прибрах се успокоен и обнадежден.
Макар и да ми беше трудно, защото никога не бях правил дърворезба, постепенно овладях някои основни неща в занаята и започнах да се справям добре с работата. И благодарение на шахмата и на приятеля си, наистина успяхме да се справим – дъщеря ми приключи обучението си в академията успешно.
А ние изкарахме редица нощи в безсъние над шахматната дъска.
След едно такова прибиране в къщи, жена ми пак ме посрещна недоволно, на нож, но аз не пропуснах възможността да й напомня:
– Права си да ми се сърдиш, но не забравяй, че благодарение на шаха успяхме да изучим дъщеря ни.
При тези аргументи, тя смири гнева си, а аз се заех с утринния ми тоалет, който можеше да се каже, че нямаше много основание да се нарече вече утринен.