автор: zelenonametalo

В планината,заобиколено от огромни вечно зелени борове и стотици малко разклонения на река Янтра, се разпростирало прекрасно побеляло от снега градче.Хората там живели така миролюбиво,както било типично за планинарите поради малкия им достъп до външни хора.Майски Трън бил малък град,но оживен и работещ на добро ниво,с големи приходи от водната пързалка,която била единствена по рода си,а без площадния сенсей Димитър,бил много уважаван в сферата на каратето.

Обявата за това градче,не била достатъчна причина да се отиде там,защото пързалката била някак страшна,а доджо имало почти навсякъде.Антон обаче,забелязал друга много по-приятна причина - Светлана.Докато разглеждаше форума на сайта,Антон забеляза,че там е написана малко и спретната покана от момиче.В покана пишеше - "Казвам се Светлана и тъй като вече станах на 19 години аз си търся момче". Снимка на Светлана бе отстрани на статийката.
Антон се вплени в това момиче, въпреки че изглеждаше някак плоско и простичко, без голяма блестяща коса, както всъщност повечето градски момичета, без направени вежди или пък без дори да има прекрасно тяло.Той видя в нея нещо друго - простота и честност.
Та кой би написал точно по такъв начин обява за среща-това мислеше по пътя си за Майски Трън Антон, вълнението минаваше по тялото му, като приятен гъдел.В автобуса за Майски Трън нямаше много хора,само една баба седнала до шофьора и едно малко момиченце, задрямало до прозореца.Завоите из планината не бяха нито остри, нито прекалено дълги, сякаш пътя към градчето те канеше, Антон все повече се разгорещяваше, все повече желаеше да срещне човека, заради когото отиваше там.Не след дълго,след един много остър завой,се показа целия град,обвит в борове,а плътно до малките рекички тук-таме се срещаха воденици,сякаш поздравявайки с радост от стари времена.
Антон не бе писал на Светлана нищо,но знаеше къде да я намери.Автогарата в Майски Трън бе мъничка,но отново,изрядна и чиста.Докато Антон вървеше по улиците,той забеляза същото нещо,наоколо дори хората бяха чисти и спретнати.Главния площад не бе кой знае какво,с изместени плочки,които не успяваха да се скрият под едва натрупалия сняг.Антон тръгна към адреса,като разбираше си помагаше с жителите на града,които най-учтиво го упътваха.
Пред домът на Светлана,който за изумление на Антон се намираше в гората,бяха насядали около домашно направена дървена маса четирима човека.Светлана не бе сред тях,но Антон, изпълнен с вълнение и срам, отиде при тях.
-Ехо - промърмори тихо - Здравейте,може ли да ви попитам нещо?
По-възрастния мъж, едър като мечка, космат и мъжествен се обърна,изглежда хората около него го почитаха и оставаха той да говори.
-Говори момко,за какво си дошъл? - Каза мъжът.
-Тук съм за да се срещна с момиче на име Светлана и затов...
-А така ли,ей сега ще я повикаме,Ей,Мария я еди повикай Светлана - Мъжът се обърна към по-старата жена до него,другите две момичета бяха поразени, въпроса "кой би търсил Светлана" се четеше по белите им грубовати лица.Жената се върна,а Светлана,облякана в сини дънки и лилав пуловер с надписа "Fly for fun" седеше учудена до нея.
-Момче,говори,ето я Светлана - Каза по-старият мъж,изглежда бащата на Светлана.
Антон се почуди,как да говори така пред семейството й,срамът му щеше да го накара да направи толкова много вербални грешки,че срещата му щеше да отиде далеч далеч на запад,или на майната му,както думаше баща му.
-Е,тук съм за да кажа нещо на Светлана,Светлана ще дойдеш ли? -
Бащата се позачуди,но кимна на учудената Светлана,а тя скокна в приключението.Вместо да върви тя подскачаше към непознатия,невинна като сърна и благородна като кошута.
-Здравей - усмихна се Светлана.
-Здрасти - Антон също се усмихна широко,сякаш на несхваната от други шега - Прочетох това което си написала в сайта на града,това че искаш "момче" - Антон отново се засмя,сякаш на не схваната шега,като това поради някаква причина разсмя и Светлана.
-Да,така е,и ти си дошъл за да се запознаем.Колко си странен,защо просто не ми писа първо,кой знае от къде идваш.
Антон се усмихна.
-Нека се разходим,а,а,забравих - Антон протегна ръката си към нейната - Казвам се Антон,пре-приятно ми е да се запознаем.
-Светлана - отвърна поразена тя.
-Е на къде ще ходим Светлана?
-Ще отидем където всеки трябва да иде поне веднъж,но преди това трябва да мина до доджото,защото сенсея ме викаше.
Антон се съгласи, и след като се сбогува със семейството и,като разбира се се извини за натрапчивостта,те тръгнаха из Майски Трън,към тази незнайна атракция.Антон бе поразен от начина по който Светлана говореше,сякаш не знаеща що е лъжа,въпреки че бе убеден че знае.Изглежда тя бе решила да се държи с хората честно,както и Антон преди време,обещание което му коства доста.По пътя Светлана му разказваше за картините,който тя рисувала,за прекрасните борове зад къщата им,за красивите мигове из Майски Трън,а Антон седеше и се усмихваше,а когато му бе дадена възможност разказваше забавни случки от неговия град.
Залата на доджото не бе това което се очакваше,тя бе единствената неподдържана сграда.Двуетажната и структура изглеждаше не стабилна,а на горния етаж накичен с много малки прозорци се виждаха ясно дупките,там където липсваха прозорци.Светлана се усмихна и забави ход,като ми обясни,че тези прозорци,са махнати нарочно от сенсея,за да влизал бойният дух.
-Уау,това е невероятно - откликнах аз.
За да влезем в доджото обаче,още от входа му,ни казаха да свалим обувките си,за мен това бе трудност,тъй като имах обувки тип - едва слагащи се -,но веднъж сложени,в тях не се чувства студ.Все пак се събух,исках да видя сенсея,а една баба дори ми предложи да ми помогне,след като и отказах тя ми се разсърди,погледна ме сякаш съм дявол.
-Ела,побързай - каза Светлана
-Идваааам - отвърнах.
От вътре залата бе добре,подът бе чист,ала студен,вратите не скърцаха при отваряне,а миризмата бе свежа и приятна.Светлана тук изглеждаше дори красива,сякаш на място.Изведнъж си представих как ако не тръгне на добре,въпреки че се съмнявам,Светлана може да ми набие канчето,побиха ме тръпки на вълнение,щях да я смачкам.
Тя влезе сама в залата с тепиха,тъй като сметнах това за редно,аз не я придружих вътре,а и какво можеше да и направи сенсея,той сигурно я викаше за да и даде нещо.
Докато подслушвах,врата се отвори рязко и ме цапна по ухото,Светлана излезе ядосана.
-Какво става г-жице аз съм от Майски Трън - попитах аз.
-Аааа ми нищо специално,освен че не мога да тренирам за две седмици,защото в последната битка не трябваше да чупя носа на противника си,ах магарешки будил чуплив,само да го хвана.
-Хахаха,ти ли ще го набиеш - Тя веднага ме подгони,а аз бягах в закачката си,тя се успокой почти веднага,но все пак успя да ме цапардоса леко по кратуната,което по-скоро беше почукване за благодаря.
-Е,да се насочваме към атракцията,а?
-Нека,нека - съгласих се веднага,нямах търпение.
Атракцията бе точно зад доджото и представляваше огромна водна пързалка,всъщност предназначена за спускане през зимата,когато има много сняг.Сега обаче нямаше почти никакъв.
-Светлана,какво ще правим там?
-Ще погледнеш от горе,ще разбереш що за якост си изпуснал,като не се сети да ми пишеш,аз щях да ти кажа да дойдеш когато има сняг.
Тя ме бе карала да дойда тук,само за да не се спусна.Що за якост притежава това момиче.
-Яка си - казах аз,като веднага отвърнах глава,тъй като бях прекалено открит.Тя обаче проследи това ми отвръщане и не отговори.За което и благодаря.
Оказа се че пързалката е затворена и Светлана отиде да говори с някакви нейни хора.Обаче не ми се чакаше.Видях една аварийна стълба и реших да се кача по нея,защото,заради приключението.Всъщност се оказа че от там,можеш да видиш целия улей на пързалката,но не от позицията от която принципно се скача,а от два метра по-нагоре.Улея започваше с огромно устремление надолу,след което следваше извивка предназначена да те хвърли нагоре.Не исках дори да си помислям да скоча,ако ще да бях 10 метра по-надолу,това си бе страшно.Вятър ненадейно се появи,а аз затреперех горе,от страх и от студ.Сякаш вятъра придоби ръце и ме бутна напред,нямаше преграда и аз се хлъзнах надолу,падайки надолу с глава към пързалката.Ужаса се вплени в костите ми,а първия контакт с пързалката ми се стори като удар от ядосан бик.Тъй като не паднах на право,аз хвръкнах страни от пързалката,където се бяха накупчили много тънки дървета.Нямаше какво друго да правя,аз летях и сграбчвах всяко дърво по пътя,всяка малка надежда да не умра при падането.
Последното което помня,преди да припадна бе как седя по гръб гледайки в посоката от която се появи Светлана.Тя тичаше към мен,но на точно една стъпка разстояние,се спъна и падна върху гърдите ме.Тогава за пръв път сплетохме устни.Болеше