автор: meiia

Навън е студ, а птиците гълчат
с опазените думички за лято.
По кожата на зимата личат
луничките земя, тъга и вятър.

Ти сам си там. Снегът боли
с небрежния си тон за песен
от тишина. Вали, вали, вали -
и, лекар, над болник надвесен

ти шепне, че е временно това
делене на отсамно и отвъдно.
Че някой ден ще сме си у дома,
докрай ще можем да се сбъднем.

Но днес ми чурулика този студ
с гласчетата на птици от раздяла.
Виновен е животът. Като Брут!
Защото аз без теб съм оцеляла.

И ми е трудно с птиците навън
да разгласявам новата година.
Не си ли с мен, кошмарен сън
е всеки ден. И бъдното e минало.

Навън е сняг. И вътре ме гори
студеният му от жестокост пламък.
Железни птици, каменни гори...
И аз-сама като надгробния ти камък.