автор: boliarkabg

Задуха тия дни, забрули голите клонаци. Дърветата се видяха в чудо. Миналият ден слънце, топло, пъпките им наедряха за часове. Днес пък свъсено, духа, че и студ носи. Абе и хавата като световната политика. Ден я бива, седмица дрънчат оръжия. Туй мене хем ме интересува, хем ми дреме на...хммм, да де.
Живея си аз на село от няколко години с жената и си гледам кефа. Децата големи, внуците отхвръкнаха идат само лятото. Зимата се гушкаме с госпожата и толкова. Е, госпожа е ами, нали бяхме граждани 40-50 години. Нооо, сега сме от „завърналите се”. Така ни викат хората в селото, които не са го напускали. Та, гушкаме се цяла зима на топличко ние с моята госпожа, хапваме благинки, пийваме ту червено, ту бяла вино. Живеем си с една дума. А, и греяна ракия сръбваме да не я опуща. Събираме се с членовете на парламента и жените им. Голям живот.
Всяко нещо си има край обаче, знае се. Тоя вятър дето е задухал носи хем хубаво, хем недотам. Хубавото е,че скоро ще пукне пролетта, а лошото, че излиза работата. В селското кафене ще преместим парламентарните заседания след обяд, че сутрин никой няма да ни пуска да идем до там. Слагат ембарго госпожите ни, работа има. Ми, затуй викам, че не е до там хубаво дето идва пролетта.
Не е, не е, ама има и хубави страни. Като ще се стопли то, ще напече едно хубаво слънчице. Като ще се поразсъблекат женурята . Ще хвърлят панталоните, дебелите блузи. Ще разлюлеят ония ми ти пазви с деколтета. Ще покажат едни голи ръце да ги изпича слънцето. Ще махнат разните плетени шапки и ще развеят коси. Е, те косите им боядисани, ама още ловят окото. Ей, оня ден кога беше се постоплило, отивам към кафенето и гледам в един двор жена се понавела из градината и върши нещо. Не,че ме интересува де, но си викам какво прави, то кално още. С едно око понадникнах. Да не мислят, че зяпам из чуждите дворове. Охоооо, „бочкала балучки” ми вика тя като видя,че все пак надничам. Тюх, мама му стара, значи се подразбира какво правя, а уж го правя ей тъй на, невинно. Есента не успяла да ги „сложи”,че сега ги слагала. Ми викам си като не си намерила кой да ти ги сложи, „бочкай” си ги ти. Нали тъй. Ама тя тая булка какво да ви кажа. Като наляла едни пазви, че като ги понавела, нали „бочка балучки”. Като опънала един дълъг крак. Почнеш от земята да го следиш, а той отиииива до горе, невидя се. Хубаво е да видиш опънат женски крак, та макар и в панталон обут. Ееее, какво като не е в първа младост жената, все си е жена и не е за изхвърляне още. Днешните жени се грижат за себе си и се поддържат хубави. Та и нас учат и силят на тая работа. Да сме обръснати макар и из къщи или пък на село. Да сме чисти, подстригани и сресани. Тъй ами, да не им воним на пърчина. Хубаво правят. Я, как на нас ни е добре да видим хубава жена, нали и те искат да оплакват око.
-Къде се отнесе пак, какво си се подпрял на лопатата - провикна се моето съкровище от тераската на кухнята. Ей, вижда бе и на двора да съм, пак ме щраква. Излязох да премета двора пролетно, да го почистя, че зимата се е понатрупало туй -онуй под снега. Като пукне пролет дворът да е чист казва госпожата. Да не си се смеят хората. Затова го чистя. Готов съм бе, почистих, изхвърлих боклука, ама нали се замечтах, съм се подпрял на лопатата.
- Хайдеее, хайде, ако си свършил прибирай се, не стой там като паметник. Обядът е готов. Да грея ли ракията - вика пак съкровището ми. Да я сгрее лиии, чудя се. Нали уж пролет е, да спираме вече с тая греяна ракия. Намръзнах обаче с това чистене на двора и в тоя вятър, я да сгреем още веднъж, пък нататък ще удряме по една студена.
- Сгрей, сгрей, - викнах и аз като видях, че делвата й още седи на тераската. На майтап де, нали викаме „делва” на жена сложила ръцете на кръста.
- Сгрей, че да изпращаме зимата стига ни вече. Ей я, я виж каква пролет кара насам тоя развигор. Иде, идеее, иде моя хубавице - правя й четка аз - Иде пролетта ,няма майтап. Айде, ида и аз.
Прибирам оръдията на труда на мястото им, отупвам дрехата си от прахта и тръгвам към къщи, а в гърдите ми хуууубаво, едно мило такова. Пролет иде.

Милка Маркова