автор: d_e_m_o_n

Баба Мария стигна автобусната спирка. Колкото и да се опитваше да се скрие в шала си, студът влизаше под него. Хора с мрачни физиономии чакаха на спирката. Мрачно време, мрачни хора.
На Мария и бе студено но се усмихваше, знаейки колко ще зарадва внучето си след седмица. То и бе единственото близко същество. Спомни си дъщеря си и зет си, и нелепата катастрофа която отне живота им. Спомни си и за съпруга си, за щастието и сигурността което бе имала с него. Той бе починал кротко в съня си месец преди нещастието. Дълго време в душата и бе само болката, но постепенно бе изместена от любовта към нейния внук. Сега цялото и същество живееше за да бъде той добре, да не усети твърде много огромната липса, да получи светло и красиво бъдеще. Без малко да не разбере, че е дошъл автобуса и.
Нямаше места и баба Мария застана близо до врата. Отдавна бе минало времето когато младите като видят по-възрастен човек и му отстъпват място. Не и тежеше особено че пътува права. Все още бе силна жена, или поне така вярваше че е, а и пътуваше само две спирки.
Замисли се за подаръка. Дали не са я измамили. Знаеше че компютрите са много скъпи, но не разбираше нищо. Все пак момчетата в фирмата изглеждаха добри и способни. Заедно с Коледните добавки парите точно и стигаха да го плати. Изобщо не я притесняваше това, че ще остане без пари. Единственото за което си даваше сметка бе, колко щастлив ще е Ивайло когато получи подаръка. Той бе влюбен в компютрите още от преди две години когато бе на гости в приятелка на майка си и там бе първия му досег с тях. Оттогава всяко левче което родителите му или баба и дядо му дадат, биваше дадено в кварталната компютърна зала. Интересуваше се не само от игри, беше се научил сам да рисува, интересно му бе и да разглежда страници. И сега мечтата му щеше да се сбъдне. Собствен компютър!
При едно разклащане на автобуса, едър мъж се блъсна в Мария, малко остана да я събори. Отдръпна се от нея: "Извинявайте много". "Няма нищо, случва се, а и с тези дупки..." му отговори тя. А мъжът я погледна с толкова мъка в погледа, че и се прииска да му каже нещо обнадеждаващо. Но автобуса спря и мъжът бързо слезе. Старата мисъл на Йовков и влезе в главата "Боже, колко мъка има по този свят, Боже!" Мария слезе на следващата спирка.
Компютърния офис бе на две минути от спирката. Студа я накара да пъхне ръце дълбоко в джобовете на вехтото си палто. Когато го направи спря и очите и се разшириха от ужас. Портмонето и го нямаше. Портмонето с всичките и пари не бе в джоба и. Започна да го търси по други джобове, надявайки се да е забравила къде точно го е сложила... но уви, никъде го нямаше. Спомни си едрия мъж с тъжните очи и разбра всичко. Сълзите и рукнаха сами. Цялата мечта за коледната вечер, и за подаръка се спука като сапунен мехур. Не само подарък нямаше да има нямаше да има и богата вечеря. Тя седна на една пейка и заплака неудържимо...


Милен се качи в автобуса. Бе много уморен и много отчаян. Днес отново никъде не му провървя. Където и да потърсеше работа, разберяха ли че е лежал в затвора и му казваха: "Всъщност вече имаме някого предвид" или дори "Няма работа за вас!". Как да обясни на тези хора, че вече е друг човек, че само гладът и отчаянието са го накарали да краде, че иска да работи, че свещеника в затвора е говорил всеки ден с него и е изкоренил злото, и как... Не че не бе опитвал да каже това, но тогава... "Не само че бандит, но и луд" ...така си мислеха и го гонеха още по настойчиво. От два месеца бе така, отчаянието го гризеше все повече. Жена му му остана вярна и го изчака да изтърпи присъдата си, вярвайки че като излезе той ще е добър, ще почне работа и всичко ще е наред. Но вече бе станала студена, почти не му говореше, все пак нищо не бе наред. Кратките дни на радост когато успяваше да се хване за малко на някой строеж, бяха изключителна рядкост. А точно днес той трябваше да се върне с пари. Три годишният му син бе болен, а лекарствата струваха около двадесет лева. Когато излезе се закле пред себе си, че ще се върне с лекарства и нещо вкусно за ядене. А се връщаше с празни ръце и отчаяние от човешкия род.
Автобуса зави, предните му колела влязоха в някакви дупки и пътниците бяха сериозно разклатени. Милен твърде замислен, не можа да запази равновесие и се блъсна в една стара жена. Ръката му механично потъна в джоба и, така както бе потъвала в стотици други джобове преди години. Пъхна портмонето и в якето си преди тя да се обърне. Тя го погледна."Извинявайте много", а в главата му гореше пожар, искаше му се да изчезне, да се превърне в нищо. "Няма нищо, случва се, а и с тези дупки..." му отвърна тя, с усмивка, но когато видя мъката в очите му, в погледа и проблесна съчувствие. Искаше му се да и даде портмонето, но две сили се бореха в него, а и срама го подтискаше ужасно. На следващата спирка той излетя от автобуса.
След две преки спря и отвори портмонето, не можеше да повярва на очите си. Там имаше много пари, сигурно бяха над хиляда лева. Бързо го затвори и го скри. Усети че е долна гад, че не заслужава да живее, "Боклук, боклук, боклук...", ругаеше се на ум. На жената и личеше, че е бедна, а толкова много пари са и трябвали за нещо важно. Той бе сигурен, че е извършил непростим грях. Искаше да го поправи но нямаше никакви документи в портмонето, само парите, тези проклети пари които не можеше да върне. Не усети кога са дошли сълзите, и с замъглен от тях поглед тръгна да търси аптека...