автор: Lucky68

Питаш ме как съм -
знам, че не искаш да знаеш,
просто играта така се играе.
Някакви думи. Поза и вятър,
нелепа сцена в аматьорски театър.
Някакви думи. Хуквам на някъде,
покълвам във стихове,
а те са децата ми.
Децата, които от тебе заченах
в едно юлско и ласкаво време.
Сега ги отглеждам
сред разхвърляни рими…
Знам, че не искаш да знаеш.
Прости ми!
В този театър на чувства и сенки
бях алея с искрящи фенери.
Бях пейка, на която често присяда
онази твоя изнервена сряда.
Четеше ми вестник, друг път класиците.
Докато слушах, мечтаех
и късах на думите си езиците…
Бях късна есен, със златни листа-
сезонът в който е влюбена твойта жена.
Сезонът, в който лесно се палят
есенна шума, мъртви листа.
Зима. Алея и пейка,
затрупани от снега