автор: galiakara

Вилнееше есенна буря навън
Притихнал, кротък, примирен -
ти нахлу във крехкия ми сън
и призна, че тъжно е без мен...

Припомни миговете ни щастливи,
а те уви... на пръсти се брояха!
Аз още пазех ги в сърцето живи,
макар и толкоз мъничко да бяха...

И се подадох лесно на словата,
коя жена не скланя пред това?!
Не бях разбрала аз играта,
коварството на дребната душа!

И те прегърнах нежно, и простих
Искрица на надеждата изгря…
Наивницата аз, отново си внуших,
че моя участ си и моята съдба.

А ти се появи за отмъщение,
за да забиеш ножа си до кокал…
И не да ме зарадваш със решение,
а да изтръгнеш сетния ми вопъл...

Успя! В съня победата бе твоя!
Спечели! Ти направи ме свой враг!
Но на ранена до смърт вълчица воят
ще те преследва до последния ти праг...