Зарейвам се в игличките по двора -
осъмват златни. Време за дела.
Над покрива стърчат два неми бора
и капе върху циглите смола.
Но аз не зная накъде да тръгна.
Денят расте, а сякаш няма цел.
И светлината в мене е оскъдна,
макар че не с очи съм я приел.
Денят е тук. Но как да го постигна?
Познат ли ми е, или непознат?
Денят се вдига. Засмолени цигли
димят със сладък боров аромат.
Денят дими от цигления покрив
и става още по-недостижим.
Съзирам достоверната посока –
да бъда този безпосочен дим.