автор: Heel

Представянето на книгата вървеше добре. Не присъстваха много хора, но пък обстановката бе задушевна, като голям принос за това имаше английският издател. Всичко изглеждаше изпипано до последния детайл, дори се предлагаше българско вино. Човекът, който четеше откъси от новата творба на Ралица Господинова, беше англичанин – млад мъж с дълбок плътен глас и силен лондонски акцент.
Преводачът, Станимир Желев, отпиваше често от чашата си с вино и хвърляше притеснени погледи към авторката, която като че ли не можеше да си намери място от нерви – по бузите на младата жена бе избила нездрава червенина, а пръстите й барабаняха по облегалката на стола. Двамата се бяха видели за пръв път малко преди заминаването за Лондон, но се познаваха много добре, защото повече от три години бяха общували в Интернет.
Когато четенето приключи, Ралица даде автографи на присъстващите, поздрави издателя и се отправи към изхода с бърза крачка. Станимир тръгна след нея, усещаше, че нещо не е наред.
– Какво има, Рали? – попита я той.
– Нищо особено, май вълнението ми дойде твърде много – самата тя не знаеше как точно се чувства.
– Лошо ли ти е? – Станимир започна да гадае в стремежа си да разбере какво става.
– Не бих казала. Ще се оправя, не се безпокой. Ей сега ще се поразходя, ще подишам чист въздух и ще ми мине.
– Чист лондонски въздух, а? – Опита да се пошегува.
Ралица все пак се усмихна. Доста често той успяваше да се справя с нейните емоции, макар и виртуално – бяха станали доста близки.
– Нали щеше да обсъждаш нещо с издателя, отивай. Аз ще се поразтъпча, после ще те изчакам в пъба отсреща.
– Добра идея, още повече, че имаш основание да почерпиш.
– Да, няма да ти се размине – подхвърли с усмивка на уста Ралица Господинова, докато се отдалечаваше. Тракането на токчетата на ботите й бързо заглъхна, погълнато от шума на автомобилния трафик. Станимир се загледа подир нея, после неохотно й обърна гръб. Чакаше го още малко работа, а после – кротко напиване в приятна компания.
Двайсет минути по-късно, след като уточни с издателя някои подробности, отнасящи се до тиража и разпространението на книгата, Станимир излезе на тротоара, пресече улицата и влезе в пъба, където трябваше да го чака Ралица. Нея обаче я нямаше. Погледна в сепаретата, но не я откри и там. Помисли си, че вероятно все още скитосва някъде. Излезе от заведението и се огледа.
На стотина метра по-нагоре се бе събрала групичка хора, част от които ръкомахаха, разговаряйки оживено. Извади мобилния си телефон и набра номера на Ралица. Тя не вдигна. Притесни се, обземаше го някакво странно, тягостно усещане. Тогава видя, че в краката на насъбралите се хора се търкаля нещо черно. Малка дамска бота; като тези, които носеше Ралица. Хукна нататък.
Тя лежеше на тротоара в неестествена поза – левият й крак бе изпънат, неподвижен, без обувка на ходилото, а десният се сгъваше конвулсивно в коляното на всеки няколко секунди, като токът пристъргваше в плочките. Беше извила гръб, извърната леко настрани, и стискаше ръцете си в юмруци. Лицето й бе смъртно бледо, лявата й буза потрепваше, сякаш по нея преминаваше ток. Тъмнокестенявите й коси се бяха разпилели във всички посоки по мръсния тротоар.
Станимир коленичи до нея и потърси очите й с поглед. Тя обаче се бе зареяла и като че ли изобщо не бе на себе си.
- Рали, какво стана, Рали!? – Тя не отговори, само стисна зъби и изсумтя през нос, притваряйки очи.
- Аз видях как стана – каза един възрастен господин, облечен в карирано сако. – Тя пресече улицата без да се оглежда, ето точно там, и онова такси я помете, запращайки я чак тук. Вече извикахме линейка.
Станимир погали Ралица по челото, опитвайки се да я успокои. Младата жена простена, но все пак успя да промълви едно „съжалявам”, след което припадна. Минута по късно дойде линейката. Станимир се намърда в нея, още докато я качваха на носилка. Беше твърдо решен да не се отделя нито за миг от пострадалата си приятелка.
По пътя към болницата Ралица се поосвести, вероятно благодарение на мощната доза обезболяващо, която получи. Езикът й постепенно се развърза, но приказките й бяха доста несвързани:
– Голяма тъпотия! Да ме бутне кола, и то точно сега. Съжалявам. Не трябваше… Вече не боли толкова, но мисля, че нещо не е наред с крака ми. Не мога да го свия. Какво ли ще стане сега? Все се провалям. Огледах се наляво преди да пресека… много тъпо, нали?
– Спокойно, всичко ще се оправи. Няма страшно! Сега само ми кажи къде те боли, за да знаят какво да правят парамедиците. Чуваш ли ме?
Ралица не говореше добре английски и в този момент разчиташе само и единствено на Станимир.
– Чувам те, разбира се. Боли ме лявото бедро. Усетих как нещо изпращя, когато колата ме блъсна. – Той предаде думите й на парамедиците.
– Другаде боли ли те?
– Мисля… мисля, че не.
– Добре – каза Станимир и приглади назад кичура коса, който бе паднал пред очите й. – А сега опитай да се успокоиш, най-страшното мина, приятелче.
– Вече се чувствам много по-добре. Даже започна да ми се приспива.
– Ами подремни си тогава. Аз ще съм до теб през цялото време.
– Само грижи създавам… А ти си чудесен, просто... не знам какво да кажа...
– Тихо, тихо… – Станимир продължи да я гали нежно, докато тя притваряше очи.

***

Ралица с мъка надигна натежалите си клепачи; чувстваше се замаяна и леко й се гадеше. Първо забеляза, че се намира в стая с бели стени и че Станимир дреме на един стол срещу леглото, а когато сведе леко глава, видя, че левият й крак е положен върху нещо като поставка, издигаща се на двайсетина сантиметра над нивото на леглото. Някой си бе направил труда да отстрани дънките й, така че с голата си кожа усещаше течението, създадено от въздуха, който влизаше през открехнатата врата и прозореца. Бедрото й бе стегнато в превръзка, а ужасната болка отпреди се бе стопила до натрапчиво пулсиране.
Станимир се размърда и отвори очи. Примигна и попита:
– Събудила си се. Ох, аз съм заспал. Как се чувстваш? – Мъжът се протегна и раздвижи схванатите си, от неудобната поза, рамене.
– Добре съм. Предполагам, че не ти е хич удобно там. – Макар да беше в това положение, тя се притесняваше както за себе си, така и за него.
– Боли ли те, Рали?
– Малко – не искаше да го тревожи, затова предпочете да бъде лаконична.
– Поне хубаво си поспа, почти 8 часа.
– Какво става? Какво ми има?
– За съжаление бедрената ти кост е счупена, но няма разместване, а това улеснява много нещата.
– Говорил си с лекари?
– Да, дори ми показаха рентгеновата снимка. Не изглежда чак толкова страшно.
– Трябва ли да остана на лечение в болницата? – Ралица прехапа долната си устна, беше си представила как я принуждават да прекара цял месец в тази подтискащо бяла и чиста стая, в която дори нямаше телевизор.
Станимир се размърда нервно в стола си.
– Проблемът е, че искат да те разкарат от болницата?
– Какво? – Младата жена недоумяваше. Как така искат да я разкарат, след като положението й далеч не е розово; не че искаше да векува там, но все пак...
– Ами… казват, че има някакъв проблем със застраховката. При подобно нараняване по принцип слагали оперативно пирон, който да поддържа костта, и пациентът веднага можел да започне раздвижване, но… за съжаление, застраховката не покрива разходите по подобна операция.
Ралица бе по–скоро объркана, отколкото уплашена. Все още не можеше да разбере какъв точно е проблемът.
– Добре де… няма ли да зарасне от само себе си това проклето счупване? И без това като си представя да ме режат и да ми слагат пирон… Ще се превърна в същински киборг...
– И аз първоначално си помислих, че кракът ти би могъл да се оправи сам, само с гипсиране . Проблемът е, че ще трябва да си обездвижена поне три месеца и че няма да можеш да стъпваш на счупения крак през това време.
– Значи ще трябва да ходя с патерици? Ебаси! – измънка Ралица.
– Всъщност… не съм съвсем сигурен, че…
– Какво не си сигурен? – прекъсна го тя и на физиономията й се изписа изненада, примесена с уплаха.

***
Три часа по–късно Ралица разбра в какво не бе сигурен Станимир. Това стана, когато съблякоха болничната й нощница, нахлузиха над раменете й парче памучен плат с широчина около 50 сантиметра и го издърпаха надолу, докато не обгърна плътно талията й. Подобно парче плат, но много по тясно, вече обхващаше целия й ляв крак. Писателката се притесни, когато едно от сестрите сряза и отстрани бикините й, макар че разбираше какъв е смисълът на въпросната „операция” – те нямаше как да останат, просто защото гипсът щеше да покрива не само крака й, но и талията й.
Самото гипсиране отне половин час, през което време Ралица с мъка се въздържаше да не дава физически израз на нервността си; само стискаше устни и мълчеше, проклинайки разсеяността си, довела до инцидента. Страхуваше се за бъдещето, защото предусещаше, че няма да може да се оправя сама, а щом не можеше да остане в болницата… Всичко в съзнанието й постепенно придоби черен оттенък.

***
Станимир се появи в болничната стая малко преди определеното за свиждания време. Той се притесни от това, което видя – дребничката писателка лежеше на леглото с изпружен нагоре гипсиран крак, окачен на система от макари, а долната част на нощницата, издута от дебелия слой гипс при талията, едва покриваше интимните й части. Руменина плъзна по лицето му, завъртя се на пети и излезе. Малко по– късно се появи медицинска сестра, която поднесе своите извинения и покри срамната зона на Ралица с бледозелена препаска, чийто ластик се изпъна максимално върху твърдата превръзка.
Когато Станимир се върна, тя каза:
– Май по-рано те смутих с нещо? – На устните й потрепна тънка усмивка.
– Не е редно да те оставят непокрита… все пак …
– Аз дори не се бях усетила за това, други неща ми бяха в главата. Но определено ситуацията беше неловка.
Станимир махна с ръка.
– Нека забравим, става ли? – Каза го на глас, но мислеше точно обратното. – Как си?
– Как да съм. Притеснена и изнервена. Защо ме опаковаха по този чудовищен начин?
– Попитах лекарите, защото и на мен ми се стори, че новата превръзка ти е в повече. Обясниха ми, че трябвало да се обездвижат съседните на счупването стави, тоест коленната и тазобедрената.
– Е, поне на ходилото ми му се размина – каза Ралица и направи крива гримаса, докато гледаше босото си стъпало, стърчащо от долната част на гипса. Размърда го леко, но бързо се отказа от по–нататъшни експерименти, защото усети болезнено стягане в областта на бедрото.
– Трябва от време на време да го помръдваш, за да поддържаш мускулите в тонус, но не и да стъпваш на него.
– Направо не знам какво ще правя! Наистина ли ще ме изхвърлят от болницата? – Очите й леко се насълзиха, но тя си каза, че не трябва да се поддава на емоциите точно сега.
– Не се притеснявай, аз ще се грижа за теб, ще направя каквото е нужно. Най-лошото е, че сме зле с парите, но ще се справим някак си. Ще се наложи да напуснем единичните си стаи и да се преместим в по–евтин хотел. Полетът ни за България е след три дена, все някак си ще...
– Много мило, че казваш „ние”. Не те ли е яд на мен, че обърках всичко? Та плановете бяха съвсем други...
– Случват се такива неща, престани да мислиш…
– Как можах да тръгна да пресичам, оглеждайки се първо наляво! Такава глупачка съм!
– Хей, момиче, престани! Това е минало, забрави го. Утре трябва да напуснеш болницата, за това трябва да мислим.
– Трябва да се обадя на Милен. Той може да измисли нещо и да ни изпрати пари, все пак ми е съпруг. Моля те, остави ме сама, докато разговарям с него.
– Да, разбира се, ще изляза да се поразходя.
Мъжът излезе от стаята и пое по коридора. Съвсем бе забравил за съществуването на Милен, а не трябваше да оставя на заден план толкова важна подробност.
Ралица набра номера. Сигналът “свободно” зачовърка в мозъка й, но не след дълго гласът на мъжа й замести досадната му монотонност.
– Охо, как е моята писателка? Никаква не се обаждаш, явно се забавляваш там. Как мина представянето на книгата? – В тона му се забелязваше лек упрек; зададе въпросите си и зачака отсрещната страна да започне да се оправдава.
– Представянето мина много добре. И не съм забравила да се обадя, просто се случи инцидент с мен и нямаше кога да ти звънна. В болница съм.
– Ти, сериозно ли?! Ъ-ъ-ъ... Какво се е случило? – Милен напълно забрави, че й бе малко ядосан. Притесни се толкова много, че не можа да си намери място, докато съпругата му не заговори отново.
– Едно такси ме забърса, докато пресичах. Кракът ми е счупен... Започнаха да ме увиват като мумия, а най-гадното е, че застраховката не покрива операцията по поставянето на пирон.
– Кажи ми само, Станимир с теб ли е?
– Да, с мен е. Ако не беше той, не знам какво щях да правя. Милене, парите свършват, искат да ме изритат от болницата, а ми трябват и разни извънредни неща – вероятно патерици, лекарства... Ох, не знам...
– Знаеш, че занимаването ти ни струваше много скъпо. Всичките ни спестявания заминаха покрай книгата. Не знам какво да направя и от кого да поискам пари на заем. Дай ми време да помисля и ще ти се обадя.
– Добре, Милене. Надявам се нещо да измислиш. Иначе може да се наложи да прося – Ралица се засмя насила.
– Дори не се шегувай с това. Чуваш ли, ще измисля нещо! Хайде, дай да приключваме разговора, че да ти останат минути. Чао, Ралице!
– Чао! – Жената прекъсна връзката и се разплака. Вече беше убедена, че той няма да може да се справи с проблема.

***
От болницата проявиха разбиране и на следващия ден осигуриха линейка, която да превози Ралица до новия, по–евтин хотел. Станимир пренесе приятелката си на ръце до стаята, като много внимаваше стърчащия й гипсиран крак да не се чукне някъде – имаше чувството, че ако допусне това, ще й причини жестока болка. Ралица бе преметнала ръце около врата на Станимир и с ужас следеше процеса по собственото си пренасяне – изпитваше болка при всяко поклащане и се страхуваше, че в близките дни я очакват много трудни моменти. Топлеше я единствено мисълта, че след два дни щеше да се качи на самолета за България и да се прибере при семейството си. Беше крайно разочарована, че я изхвърлиха по такъв начин от болницата.
Стаята беше малка, но чиста и уютна. Леглото беше едно, Станимир щеше да спи на протъркания фотьойл в ъгъла.
Той положи Ралица върху леглото и сякаш се поколеба. Тя не можеше да легне по гръб, защото кракът й бе гипсиран под ъгъл спрямо горната част на тялото –крайникът трябваше да бъде вдигнат нависоко, а това в момента нямаше как да стане. Младата жена се извъртя настрани и застина неподвижно в неудобната поза, а Станимир се загледа в нея, чудейки се какво да прави.
– Не може да лежиш така, няма да ти е удобно – мъжът прошепна загрижено, не отделяше поглед от нея.
– Просто ще свикна. Няма къде да ида.
Станимир дълго се суети, чудейки се как да подпре на високо пострадалия крак, но не успя да открие сигурен начин. С възглавници не ставаше, а вариантът със стол върху леглото криеше риск – столът можеше да се прекатури дори при леко помръдване. В крайна сметка Ралица си остана извърната на лявата страна.
– Ще свикна – повтори тя.
– Не ми харесва тази работа, но ще измислим нещо – каза Станимир. – Като за начало ти трябват патерици.
– И откъде патерици? О, не, само не ме оставяй сама, моля те!
– Санитарният магазин е съвсем наблизо, вече проверих в интернет. Едва ли ще се забавя повече от двайсет минути.
– Добре, щом казваш – Ралица се нацупи леко, макар да съзнаваше, че няма право.
– Имаш ли нужда от нещо друго?
– Просто се върни възможно най–бързо.
– Виж, мога и по–късно да отида – Станимир вече започна да се разколебава, заради гримасата, която се появи върху хубавото й лице.
– Не, не, тръгвай. Дали сега или после, все трябва да отидеш...
Станимир се върна след половин час; носеше чифт грубовати на вид дървени патерици. Ралица се вторачи подозрително в тях, не беше съвсем сигурна, че ще може да се придвижва с тяхна помощ.
– Какво ще правим сега? – попита Ралица.
– Ами … ти ще си почиваш, а аз ще отида да купя нещо за хапване. Какво ти се яде?
– Нищо не ми се яде.
– Но все пак трябва да хапнеш нещо.
– Само не риба и чипс.
– Добре, пак ще те оставя сама за малко.
Станимир донесе сандвичи с пуешко и една бутилка евтино чилийско вино.
– Не разбираш от вина – подхвърли Ралица, бърчейки чело.
– Просто ме е страх да не закъсаме с парите.
– Значително по-разумен си от мен, признавам. Наливай!
Когато изядоха сандвичите и изпиха виното, Ралица пожела да отиде до тоалетната. Станимир я отнесе на ръце, въпреки протестите й (тя искаше да пробва патериците).Постави я върху тоалетната чиния, като предвидливо подпря гипсирания й крак върху една пластмасова табуретка. Притесняваше се, че трябва да прави това, прочете в очите й същото. Затвори вратата и остана на пост в коридора. Ралица се мъчи известно време. Беше й трудно да се изпишка, знаейки за присъствието му от другата страна на вратата. Потече накъсана струйка. После спря. Жената затвори очи и каза наум вълшебните думички, които й помагаха, когато бе малка – “Пиш-пиш”. Когато се облекчи, викна радостно отвътре на Станимир:
– Успях сама! Готова-а-а съм! Ха-ха! – Жената се засмя, чувстваше се като малко момиченце.
– Радвам се – отвърна Станимир и й смигна, докато влизаше при нея. Вдигна я и я върна обратно на леглото.
– А сега какво? – Чувстваше се обнадеждена, след малката си победа, струваше й се, че може да направи още много неща.
– Сега ще си изпиеш обезболяващите и ще поспиш. Аз също смятам да поспя.
Той набързо угаси ентусиазма й, но беше прав – трябваше да си починат. Не след дълго заспаха, той на фотьойла, тя – на леглото.

***
Станимир се надигна към три часа през нощта. В първия момент не разбра какво го е събудило, но неразбирането му трая само няколко секунди. Ралица стенеше, това го бе извадило от съня.
– Какво има? – Притеснено запита той.
– Да не би да те събудих?
– Аз спя леко. Какво има? – Повтори и я загледа загрижено.
– Боли ме кракът. Много ме боли...
Станимир се помая сънено минута-две, после каза:
– Защото не е вдигнат. – Подхвана внимателно Ралица и й помогна да се извърти по гръб, после седна на леглото, с лице към гледащата трескаво жена, и задържа гипсирания й крак, намествайки го върху рамото си.
– Така няма да се получи – обяви Ралица.
– Защо да не се получи? – Беше готов да се сдърпа с нея, ако продължеше да упорства.
– Защото не може цяла нощ да ме крепиш в това положение. – За жената беше нелепо той да стои през остатъка от нощта, с тежестта на крака й на рамото си. Не можеше да си позволи да позволи да го измъчва по този начин.
– Не се притеснявай, аз вече поспах. А и не искам да те боли.
– И все пак… Това е прекалено!
– Замълчи за момент. Съсредоточи се и ми кажи по-малко ли те боли така?
– По-малко – Ралица установи с учудване, че силата, с която я бе връхлетяла болката, бе намаляла значително.
– Тогава затваряй очи и заспивай!
– Ти си вълшебник! Благодаря! И все пак ми е съвестно.
– Шт!
Ралица изненадващо заспа след десетина минути, а Станимир остана седнал на леглото, крепейки крака й и умислено гледайки босото стъпало, което по стечение на обстоятелствата сега бе кацнало върху рамото му. Беше малко, 35-ти номер, с фина костна структура, правеща го да изглежда по детски пухкаво, и лакирани в цвят бордо нокти. Извивката на свода и заоблената, розовееща на светлината на нощната лампа пета го караха да изпитва чувство на естетическа наслада .
Станимир бе леко гузен от неочаквано изригналата възхита. И преди се бе прехласвал по дамски ходила, но сега усещанията бяха много по-наситени, засилени сякаш от факта, че въпросното ходило бе обречено да не се докосва до земята поне три месеца. Освен това го лъхна приятна миризма, миризма на чиста топла кожа.
Стъпалото потрепна и той се стресна. Стрелна поглед към лицето на спящата си приятелка, която в този момент като че ли сънуваше нещо. Но каквото и да сънуваше, изражението й излъчваше спокойствие. Целуна плахо вътрешната страна на петата и се концентрира в задачата си да крепи в стабилно положение гипсирания крайник, чиито контури старателно оформената превръзка силно подчертаваше. И последните остатъци от сънливост се изпариха от съзнанието му.

***
– Ти си ме държал така цяла нощ! – Смаяно рече Ралица, докато разтъркваше сънените си очи.
– Е, чак пък цяла нощ. Само няколко часа. – Станимир се опитваше да не придава толкова голяма важност на постъпката си.
– Леле! Много ти благодаря, спах като къпана. Недей да продължаваш да го държиш. Моля те, просто ми помогни да се извъртя на другата страна.
– Ами ако те заболи пак…
– Ако ме заболи, ще изпия едно хапче и ще ми мине. Надявам се да си гладен, защото аз мога да изям целия свят. Ще отидеш ли да вземеш нещо за хапване? -
– Разбира се, че ще отида – мъжът се разсмя, защото си представи как това малко създание ще натъпче къде що види между миниатюрните си устнички.
Станимир внимателно измести крака й и помогна на безпомощната си приятелка да заеме желаната от нея поза. Изправи на крака и, след като поразкърши схванатите си рамене, излезе.

***

Станимир се забави доста. Когато се върна, видя, че Ралица се е подпряла на патериците си и гледа през прозореца. Тялото й изглеждаше напрегнато, освен това се полюшваше лекичко, сякаш подухвано от силен, поривист вятър. Всъщност призна пред себе си, че положението, в което се намираше, я правеше да изглежда още по-красива.
– Защо си станала! Знаеш, че трябва да пазиш леглото!
– То обеща да се пази само известно време – отвърна Ралица и погледна през рамо. Устните й се бяха изкривили в измъчена усмивка, а очите й имаха характерната за изпитващите болка мътност.
– Много си духовита, няма що. Я бързо в леглото!
– Много си строг към мен.
– От километри си личи че те боли.
– Щеше ми се да проверя дали ще мога да се справям добре с патериците.
– И?
– Не е чак толкова трудно, само дето болката се засилва бързо и става… доста неприятно. Но издържах в изправено положение цели петнайсет минути .
– Добре, добре, трябва да легнеш сега.
– Да ти се похваля, успях да си измия зъбите.
– Браво на момичето. Лягай де! Трябва да си в леглото, за да ти монтирам подаръка.
– Какво? Какъв подарък? – Трепетът на изненадата я накара да се усмихне леко.
– Ще видиш след малко – Доволен от себе си, Станимир се доближи до нея, прокара ръка по талията й и я побутна леко, за да се усети, че не трябва да продължава да стои там.
Ралица се завъртя тромаво, после, подгъвайки бавно десния си крак и държейки се за патериците като удавник за сламка, приседна на леглото, като изпъшка леко. Пръстите на гипсирания крак й се сгърчиха в лек спазъм, който вторачилият се Станимир намери за крайно очарователен.
– Донесох ти ябълков пай. Хапни си, а аз междувременно ще монтирам „съоръжението” – замъкна големия пакет към леглото.
Съоръжението всъщност представляваше метална рамка, снабдена със система от макари и въжета, на края на едно от които висеше чугунен топуз.
– Това да не е някакво средство за средновековни мъчения? – Попита Ралица, макар че се досещаше какво е предназначението на джаджата. – Сега съм ти паднала.
Станимир отговори на шегата й със смигване, след което се захвана да сглобява.
Двайсет минути по късно Ралица вече можеше да лежи комфортно по гръб, защото счупеният й крайник бе окачен на високо и балансиран стабилно благодарение на топуза, който висеше близо до външната страна на таблата на леглото, опъвайки въжетата.
– Така е много по–добре, благодаря ти – каза Ралица.
– За нищо, приятелко. Уговорила ли си се с близките ти да те чакат на летището?
– Разбира се. Всъщност само брат ми и мъжът ми ще дойдат. Говорих пак с мъжа ми, докато те нямаше. Той ще се изненада много неприятно, когато види, че съм се сдобила с девствен пояс, ха–ха.
– Какво?
Ралица почука през нощницата си с показалец дебелия слой гипс, покриващ талията й.
– Все ще измислите нещо – каза с равен глас Станимир. – Ти какво точно му каза?
– Казах му, че съм си счупила крака и съм в гипс, но не и, че съм в такова жалко състояние.
– Я стига! След няколко месеца всичко ще се оправи, все ще изтърпиш някак си неудобствата.
– Сигурно. Вече не ме боли, благодарение на теб – каза Ралица и смело изпъна ходилото си в шпиц, подчертавайки по този начин изящната крива на свода му. – Дай да те целуна по брадясалата буза! – Станимир поднесе лице към нея, после стисна окуражително малката нежна длан на приятелката си.
– Трябва да се приготвим, утре е полетът ни до България – каза Станимир и се изправи. Ралица кимна и се загледа с тъжен поглед в системата от метални пръти и макари, която й осигуряваше временно спасение от режещата болка в бедрото.

***
Станимир стоеше зад Ралица. Трябваше да й помогне да си свали нощницата и да навлече на нейно място торбестата блуза, която бе купил преди няколко часа от близкия магазин. Беше избрал да застане точно там, защото не знаеше каква емоция ще провокира гледката на подчертаната й от гипса талия, над която щяха да се оголят гърдите й. А тя, след като се наложи той да я придружава до тоалетната, като че ли бе попретръпнала и не се притесняваше чак толкова. Блузата не бе особено естетична, но скриваше каквото трябваше да се скрие, тоест стигаше до средата на бедрата на младата жена. Единодушно бяха отхвърлили варианта за пола и блуза с нормални размери – при това положение ясно щеше да си личи, че гипсовата превръзка стига до над пъпа.
– Доста нестандартно ще изглеждам – каза Ралица, докато гледаше как Станимир обува на здравия й крак зелена пантофка със съвсем нисък ток.
– Ти си ми споменавала, че искаш да се отличаващ от масата.
– Е, не съм имала точно това предвид.
– Искаш ли да обуя чорап на болното краче?
– Не, доста е топло днес, а и искам да покажа на света новия си лак за нокти – твърдо заяви Ралица.
– Ама ти сериозно ли?
– Напълно.

***
Летището бе претъпкано, хората се щураха напред–назад, чакайки да дойде време за полетите им. Подпряна на патериците си, Ралица се придвижваше бавно, на малки подскоци, като при всеки подскок гипсираният й крак подскачаше леко нагоре. Босото й стъпало бе изпънато напред и сякаш водеше свой самостоятелен живот, опитвайки се да посочи накъде трябва да върви младата жена. И тя го следваше, като държеше горната част на тялото си леко наклонена назад, за да балансира тежестта на стърчащия напред гипсиран крак. Хората й правеха път, като й хвърляха любопитни погледи, някои дори се обръщаха да я огледат по–добре, след като я подминеха.
– Още малко, мила, почти стигнахме – каза Станимир, който крачеше след Ралица, мъкнейки своя и нейния багаж.
– Няма проблеми, вече се чувствам доста уверена с патериците.
– Ако те заболи много, казвай, ще те нося.
– Спокойно, всичко е наред. Какво каза онова хлапе, дето ме сочеше с пръст.
– Каза нещо от рода на: „Защо ходи така тази леличка?”. А майката отговори: „Не е възпитано да сочиш с пръст и да се заглеждаш по хората”.
Ралица спря да си почине и се отпусна тежко на патериците, гледайки царящия наоколо хаос. Копнееше да си полегне, защото болката в бедрото отново прекрачваше всички граници на благоприличие. Станимир веднага забеляза, че нещо не е наред и я отведе до една кушетка. Хората, които седяха на нея, веднага отстъпиха местата си.

***
Малко по–късно всичко се обърка. Една служителка поиска медицинските документи на Ралица и след кратка консултация със своя началник обяви, че Ралица не може да се качи на самолета, защото няма как да се събере на единична седалка с изпънат по подобен начин крак. Нужно било се пригоди специално болнично място, но в момента такава възможност нямало. Щели да върнат парите за билета, както повелявали разпоредбите.
Станимир се изнерви много и започна да спори, а дребничката писателка само хапеше устни и мяташе гневни погледи към летищните служители.
Впоследствие си купиха билети за след двайсет дена, поръчвайки да се пригоди специално болнично място за Ралица.

***
– Какво ще правим сега? – попита Ралица на излизане от летището.
– Като се върнем в хотела, ще сглобя отново рамката, за да може да ти почине кракът.
– Дано има свободни стаи.
– Стая винаги можем да намерим, проблемът, е че парите ни са на свършване.
– Предлагам да помолиш издателя да ни отпусне някакви средства, макар че по договор…Ще се обадя и на мъжа ми, дано оттам все пак излезе нещо.
– Като се настаним отново, веднага ще отида да говоря с него.
– Всичко обърках, и твоите планове… - Тя се натъжи още повече.
– Раличке, заедно сме в това, престани да се самоизмъчваш. Това е заповед.
– Слушам!
– Така те искам. Една усмивчица? – Ралица само разтегна леко встрани устата си.
Спряха едно такси и Станимир, подпомаган от шофьора, се захвана да набутва куфарите в багажника. Примряла от болка, с наведена тъжно глава, Ралица стоеше на тротоара и едва успяваше да балансира на здравия си крак. Имаше чувството, че дори лек ветрец би могъл да я събори. Но бе твърдо решила да търпи и да не се оплаква, поне засега. Междувременно се бяха появили тъмни облаци – задаваше се дъжд.

***
Регистрираха се в същия хотел и се настаниха в същата малка стаичка. И двамата бяха в лошо настроение заради безпаричието и свързаните с него неизвестности. Ралица едва се въздържаше да не заскимти от болка, имаше усещането, че счупеното й бедро се е подуло и се притиска силно във вътрешната стена на гипсовата превръзка. Не искаше Станимир за разбира, че й иде да закрещи от болка.
Станимир бързо сглоби рамката, помогна на Ралица да легне по гръб и намести нависоко счупения й крак. Младата жена веднага изпита облекчение, после изведнъж умората я налегна и тя примижа с надеждата, че ще се унесе в дълбок сън, който ще я отърси за известно време от проблемите. Но сънят не идваше.
– Отивам при издателя – каза Станимир. – Имаш ли нужда от нещо?
– Не.
– Опитай да поспиш!
– Ще опитам.
Станимир излезе и Ралица остана сама в изпълнената си с болка безпомощност. Компания й правеха само барабанящите по прозореца дъждовни капки.

***
Станимир се върна след няколко часа, не изглеждаше особено въодушевен. На всичкото отгоре завари Ралица да плаче.
– Защо плачеш, Рали?
– Той е такова говедо... Невъобразимо...
– Кой? Какво се е случило?
– Милен – изрече името на съпруга си и захълца още повече, едва успяваше да си поеме въздух.
– Моля те успокой се – седна до нея, положи главата й на гърдите си и замасажира врата й.
Тя постоя така известно време. Толкова добре й действаше прегръдката му. Не искаше да се отделя от закрилящия я мъж. Продължи да стои така и заговори:
– Казах му за полета. За паричното затруднение също. За това, че трябва да останем още двадесет дена тук. Колко много ми помагаш... Той си мисли, че съм тук на курорт, разбираш ли? Че му изневерявам с теб и цялата история за здравословното ми състояние му изглеждала като зле скалъпена лъжа... Накрая заяви, че може да ми изпрати само 100 паунда, но ако съм искала съм можела да остана в Лондон завинаги – така ми каза.
– Недей да плачеш, миличка, ще се оправим и без него – Станимир се разочарова доста, защото тайно се надяваше мъжът на Ралица да прати някакви пари и да закърпят положението. Без да дава вид на емоциите си, започна да й разказва как е преминала срещата. – Издателят ни отпусна назаем 200 паунда. Каза, че продажбите още не са стартирали и че не може да направи нищо повече за нас. С тези пари сме за никъде, така че ще потърся някаква временна работа.
– Моите лекарства скъпи ли са? – подсмърчайки попита тя.
– Колкото са скъпи, толкова.
– Бих могла да не пия… – Бе готова да се жертва, само и само нещата да придобият малко цветни краски.
– Не, не би могла. Хайде да приключим този разговор засега и да хапнем. Донесох пица, ти обичаш пица.
Докато се хранеха, Станимир забеляза, че по стъпалото на гипсирания крак на Ралица има кални петънца – явно на връщане от летището минаващите по улицата коли го бяха напръскали.
– Като се нахраним ще ти избърша крака – каза Станимир.
– Забелязах мръсотията – отвърна младата жена, – но нищо не можех да направя. Просто не мога да стигна толкова надолу. Как се подредих само, ебаси…
– Възпитаните момичета не говорят така.
– Мамка му…

Станимир взе една хавлиена кърпа, намокри я хубаво в банята, после я изстиска старателно. Започна да бърше глезена на приятелката си, като гледаше да не го разклаща много, за да не й причини болка. Плъзна бавно кърпата по горната част на стъпалото и се загледа в малките пръстчета, които бяха застинали неподвижно, сякаш в очакване. Опря длан в свода на стъпалото, за да задържи крака в стабилно положение. Кожата отдолу беше съвсем мека и нежна. Усети леко пулсиране и незнайно защо целият настръхна. Избърса старателно петата, като се престара – по нея нямаше нито едно петънце, – защото му беше приятно да следи с поглед извивките й и да докосва с върховете на пръстите си розовеещата й задна част. Изтърка възглавничките на ходилото. Там кожата бе малко по–груба, но въпреки това много приятна на пипане…
Станимир тръсна глава, като че ли се опитваше да се отърси от нещо. Вторачи се в лицето на писателката. Тя беше затворила очи. Дишаше равномерно, очевидно спеше.
Избърса за пореден път малката заоблена пета, а после и свода. В един момент му стана приятно, че това въплъщение на съвършенството е обречено месеци наред да не може да изпълнява функцията си – тоест да носи тежестта на тялото на собственичката си. Почувства се гузен от тази мисъл.
Отново погледна нагоре – Ралица продължаваше да спи.
Станимир започна да бърше пръстите, един по един. Дърпаше внимателно всеки един от тях леко нагоре, след което с показалец, покрит с част от кърпата, го избърсваше от всички страни. Най–много внимание отдели на палеца, дълго време се наслаждава на фините му извивки и на старателно положения червеникав лак за нокти. Инстинктивно се приведе напред и го щипна с устни. Почувства се неловко за момент, но това не му попречи да нацелува останалите пръсти и да погъделичка с език мъничето в края. В един момент си даде сметка, че вече половин час бърше ли бърше като гламав. Без да иска бутна топуза и гипсирания крак се разклати. От устните на Ралица се изтръгна лека въздишка. Тогава си каза, че трябва да престане. Яд го беше, че се е поддал на фетиша си. Имаше чувството, че е омърсил по някакъв начин приятелката си.

***
На следващия ден Станимир си намери работа. Управителят на близката автомивка прояви разбиране и го нае да чисти с прахосмукачка вътрешността на автомобилите. Но заплащането не бе никак добро и парите не достигаха, а се налагаше да доплащат още за специалния превоз в самолета. Сметките не излизаха, и то с много.

***
Седмица по–късно, една ветровита и дъждовна нощ, докато слушаше как куркат червата му, Станимир „роди” странна идея. Реши да я осъществи, защото безпаричието вече бе тотално, всеки момент можеха да ги изгонят от хотела. А състоянието на Ралица си оставаше все същото, ако не и по–лошо – беше се изнервила от дългото лежане. Предната вечер бе отказала да яде и да си вземе обезболяващите с мотива да пести пари.
Когато се убеди, че Ралица спи, Станимир извади фотоапарата си и започна да снима със светкавица босото стъпало на гипсирания й крак, което бе застинало отпуснато, в „спящо положение”, високо над леглото. Направи трийсетина снимки, от всички страни. Пет от снимките се получиха идеални.
Станимир прехвърли снимките в стария си очукан лаптоп, после влезе в един известен сайт за любители на дамски ходила и качи заснетото в секцията за конкурса, чийто срок изтичаше след два дена. Участниците бяха над 1300, като всеки от тях трябваше да плати такса от 20 евро, които щяха да отидат за наградния фонд. Станимир плати двайсетте долара и на практика изпразни картата си. Знаеше, че утре ще се наложи да поиска пореден заем от временния си работодател. Имаше опасност да го изритат от автомивката.

***
След пет дена резултатите от конкурса излязоха и… се оказа, че малкото сладко краче 35–ти номер на чаровната българска писателка е класирано на второ място. Станимир едва успя да скрие радостната си реакция. Смяташе да даде израз на задоволството си, чак когато вземе парите.
В коментариите си в сайта мнозина посочваха, че са се повлияли при гласуването и от факта, че кракът на наградената е счупен – системата от макари, топузът и долната част на гипсовата превръзка се виждаха съвсем ясно на снимките. Почти всички коментиращи пожелаваха бързо оздравяване на Ралица (Станимир, разбира се, я бе регистрирал под друго имe).

***
Ралица изгледа учудено пачката стотачки, които Станимир метна на табуретката до леглото.
– Тези пари са твои. 10 000 долара.
– Да не си обрал банка? – попита с равен глас тя. – Само не ми казвай, че книгата ми вече се продава като топъл хляб, защото няма да ти повярвам.
– Знаеш ли, направих нещо, от което хем се гордея, хем се срамувам.
– Цялата съм в слух.
– Трябваше да поискам разрешението ти, но се отказах, защото….
– Я сега почни отначало, че нищо не разбирам!
– Снимах ти стъпалото, докато спеше, после качих снимките в един специализиран фетишистки сайт и те спечелиха второ място на обявения там конкурс. Това тук е наградата.
– Стига бе! Как можа … без да ме попиташ! Мислех си, че не си такъв! – Ралица мяташе гневни погледи.
– Опасявах се, че няма да се съгласиш да участваш, затова действах на своя глава.
– Подло си постъпил, крайно разочарована съм. – Скръсти ръце пред гърдите си и обърна глава на другата страна – не искаше да го гледа, толкова му беше ядосана.
– Сърди се колкото си искаш, но…просто… заради теб го направих.
– Съвсем ме загуби с това „сърди се колкото си искаш”!
– Моля те, опитай да ми простиш!
– Я дай да видя този сайт! – Каза Ралица и посочи към лаптопа. – Да видя поне къде си ме изтипосал. – Дълго разглежда снимките и чете коментарите свързани с конкурса, той и помогна в превода на някои думи. На няколко пъти дори се усмихна, което Станимир прие като добър знак. – Не ти ща парите, твои са си, ти си си ги изкарал. Само искам да ме качиш на самолета, за да мога да се прибера в България, нищо друго не искам от теб. Трябваше да се сетя, че си намислил нещо подобно, още когато се прехласна и бърса крака ми цяла вечност.
– Ти си усетила? – Мъжът се изчерви от притеснение, че е бил разкрит.
– Усетих ами, да не съм умряла. Целувчиците, всичко. Но ми беше приятно, признавам, така че реших да не те стряскам.
– Е, за това също се извинявам, просто не можах да се въздържа. Но тогава още не ми беше хрумнало за конкурса.
– Моля те, излез и ме остави малко сама!
– Обаче държа да знаеш, че не искам тези пари. Твои са си и точка.
– Помолих те нещо! – настоя Ралица.
Станимир се изпари мигом от стаята.
Час по–късно се върна, носеше бутилка асеновградски мавруд и голямо парче филе елена – беше намерил едно малко магазинче с български стоки – както и кошница, пълна с екзотични плодове.
– Подмазваш ли ми се? – каза Ралица и крайчетата на устните й се извиха нагоре.
– Не, не, смятам сам да изям и изпия всичко. Нали знаеш, че съм голям фен на плодовете.
– Сипвай! Но да знаеш, че все още ти се сърдя.
– Знам.
– И филето да го нарежеш на тънко! – Тя започна да дава наставления и сякаш ледът се поразтопи.
– Добре!
– Парите няма да ги взема, само ще платиш самолетния ми билет.
– Слушай сега. Днес, след като взех парите, твоите пари, отидох в една частна клиника и им показах цялата ти медицинска документация. Хората останаха шокирани, че само са те гипсирали и са те изхвърлили от болницата. Казват, че ако останеш в гипс, мускулите ти ще атрофират и възстановяването ще е много трудно. Предлагат да отстранят гипса, да ти направят специална шина и веднага да започнат процедури по рехабилитация. Пак ще трябва да ходиш с патерици, но ще можеш да сгъваш коляното, изобщо ще се чувстваш много по–комфортно. Освен това могат да излекуват напълно онази болест на вегетативната нервна система, която те мъчи от години.
– Дистонията?
– Да. Използват както съвременни методи, така и различни практики от източната медицина. Няма да имаш повече сърцебиене, болки в гърдите и гърба, и задух. Склонен съм да им вярвам, отзивите за това лечебно заведение са отлични, нали се сещаш, че веднага проверих в Интернет. Говорим за едномесечен курс на лечение.
Ралица мълчеше. Станимир я погледна изпитателно и продължи:
– Другият вариант е да се приберем и да се лекуваш в България, но резултатите едва ли ще са същите…
– Значи си предвидил тези пари за моето лечение?
– Да.
– Добре тогава, оставаме. И без това май в България няма да има кой да ме чака. Ще ми идваш ли на свиждане?
– Всъщност… надявах се да ме назначиш за личен асистент…
– Днес няма да мога, защото съм ти сърдита, но утре ще те назнача, непременно – каза Ралица и закачливо размърда пръстите на гипсирания си крак.