автор: ambrouse

Катастрофата изглеждаше доста странна, поне на пръв поглед. Прав, пуст път, чист асфалт, хубаво време, а малката тойота някак си бе успяла да се забие в крайпътно дърво. Може би някой бе засякъл колата, а после бе избягал. Това изглеждаше най-логично. Или пък шофьорът бе употребил алкохол?
Водачът на катафалката веднага отби и излезе. По всичко личеше, че катастрофата е станала преди минути и „честта” да помогне се пада именно на него. Сърцето му блъскаше в гърдите, преди не се бе озовавал в подобна ситуация, но бе готов да направи каквото е по силите му, за да помогне на пострадалите.
Предната част на тойотата бе така нагъната, че сравнението с хармоника бе напълно уместно. Но това, което го стресна бе фактът, че пред разкривената врата на шофьора виси ръка с извити като нокти на орел пръсти. От разбитото странично стъкло стърчеше глава, явно на жена, защото косата, която се бе заплела в остатъците от рамката на вратата, бе дълга, перленоруса на цвят.
Мъжът се приближи и извади мобилния си телефон. За момент се поколеба, после набра 112 и извика бърза помощ. Обаче се съмняваше, че на това пусто, отдалечено от главни пътни артерии място линейка ще пристигне бързо.
Мъжът от доста време работеше в погребална агенция, и бе обръгнал на грозни гледки, но това, което видя го стресна. Дясното око на младата жена бе изскочило от орбитата си и висеше на бузата й, крепейки се само на сноп окървавени кръвоносни съдове и нерви; зеницата бе мътна, опръскана с кръв. Другото око щъкаше безумно във всички посоки, сякаш търсейки нещо. Голямо парче кожа се бе отпрало от челото и висеше, раздрано на тънки ивици, над едната от двете изящно оформени вежди. Носът бе изкривен на една страна. Бе се превърнал в безформена буца с цвят на прясно настъргано цвекло. Лявата скула бе размазана, хлътнала гротескно навътре, а под разкъсаните устни се показваха изпотрошени зъби. Изпод сплъстената от кръв коса покрай слепоочието стърчеше ръб на срязано наполовина ухо.
- Грозна ли съм? – попита жената. Гласът й бе дрезгав и потреперваше, но бе изненадващо силен.
- Госпожо, линейката ще дойде всеки момент, ще се погрижат за вас.
- Грозна ли съм? – изръмжа настоятелно жената. Здравото й око се изви умолително нагоре, срещайки притеснения поглед на мъжа.
- Не се безпокойте, всички ще се оправи…
- Как се казваш?
- Петър.
- Петре, искам да ми отговориш на въпроса, на всяка цена, важно е за мен, разбери.
- Ами… не изглеждате хич добре…
- Значи съм грозна! Лицето ми, о, лицето ми! Нещо не е наред, нали, нали? Само с едното око виждам, другото… знаех си, че така ще стане, майчице!
- Какво сте знаели?
- Че ще се случи нещо лошо. Хороскопът ми за днес бе много лош, ужасяващо лош. Не трябваше да сядам зад волана, дори не трябваше да излизам от къщи.
- Как катастрофирахте? – попита Петър. Мислеше , че ще е добре да поддържа разговор с пострадалата, която незнайно защо не бе изпаднала в шок.
- Токчето ми се закачи за постелката и без да искам натиснах газта вместо спирачката. После се панирах и изтървах волана…
- Не сте пила значи?
- Аз не пия, по принцип, само шампанско от време на време. – Въпреки изпочупените зъби и смазаната скула, жената говореше сравнително ясно, със съвсем леко фъфлене.- Я ми кажи честно, грозна ли съм?
- Какво значение има това – каза троснато Петър, като за момент се изненада от гневната си реакция. – Важното е, че сте жива!
- Петре, аз съм манекенка. Още от малка исках да стана манекенка, и станах, с цената на много лишения и жертви. Знаеш ли колко е трудно за едно селско момиче да влезе в този бизнес, знаеш ли с колко човека трябва да преспи, за да… - Жената помръдна глава и извъртя оцелялото си око силно надясно, сякаш се опитваше да фиксира нещо с поглед.
- Хей, не мърдай, не трябва да мърдаш!
- Помогни ми да си извъртя главата надясно!
- Не, не, не бива! А и защо?
- Искам да се погледна в страничното огледало! Моля те, моля те, моля те! – От живото й око лъхаше истерична настойчивост. Петър я хвана за ръката в опит да я успокои.
Жената с нечовешко усилие извъртя рамото си, вследствие на което главата й се люшна рязко надясно. Окървавените й устни изпуснаха болезнен стон. Но окото й успя мерне напуканото странично огледало.
- Не съм това аз, не съм! Не, не!
- Не гледай натам, недей! – Петър се поколеба за момент, после с добре премерен шут изкърти огледалото. Жената изхлипа няколко пъти, пусна сълза, която бързо придоби розов оттенък, докато се търкаляше по окървавената буза, и сведе окото си надолу.
- Ха, катафалка - каза стреснато жената. – Това твоята кола ли е?
- Да, аз работя в погребална агенция.
- Ако умра… ще се наложи да ме погребат в затворен ковчег?
- Хей, хей, какви ги говориш! След малко ще те закарат в болница, където ще те излекуват, а после пластичните хирурзи…
- Нищо няма да могат да направят, знам аз, защо ли питам изобщо! Наистина ли съм толкова грозна?
Петър мълчеше, молеше се линейката да дойде по-бързо, за да се измъкне от тези ужасна ситуация.
- Не позволявай на никой да ме снима, чуваш ли! Никой не бива да ме снима! Ако ме изтипосат в такова състояние във вестниците… Искам да ми направиш една услуга.
- Казвай.
- Прибери очната ми ябълка в орбитата! Моля те, моля те, моля те!
Петър се извърна настрани и се хвана за главата. Последваха дълги сълзливи увещания, от които направо започна да му се къса сърцето. Накрая склони. Хвана с пръсти изхвръкналото око, после го набута с рязко движение в окървавената орбита. Чу се едно джвакащо „плоп” Жената зави от болка, но след минута се поуспокои.
- По-малко грозна ли съм сега?
- Разбира се – отвърна Петър, въпреки че окото изглеждаше дори по-мъртво и изцъклено отпреди, да не говорим, че не бе влязло много добре и бе запретнало назад горния клепач.
Жената изплю един зъб и започна да нарежда:
- В болницата папараците със сигурност ще ме издебнат и ще ме снимат. Само като си помисля за това… Снимките ще се появят в жълтите вестници и хората ще ми се подиграват. А онези, които досега са ми завиждали, ще умират от кеф. Имаш ли изобщо представа колко омраза има в нашия бизнес. Свършено е с кариерата ми, няма да могат да ме закърпят. Цял живот ще приличам на чудовище и ще трябва да се крия. Никой мъж няма да ме пожелае. Всичките ми мечти пропаднаха. Без красотата съм кръгла нула. Толкова съм обезобразена, че ти дори не ме позна, а няма как да не си ме виждал по телевизията.
- Да, но си жива, това е важното. Животът е най-ценният дар.
- Не го искам този живот! Не го искам, не го искам!
Петър се натъжи още повече. Имаше мека душа и много се трогваше от чуждото нещастие. Често му се случваше да се разплаче на погребенията на хора, които дори не познава. Такъв се бе той, съчувствен, наивен до безобразие, винаги готов да влезе в положението на страдащите.
Приближи се до жената, която ронеше сълзи от здравото си око и проклинаше съдбата си. Коленичи пред нея и опря нежно длани о бузите й. След това стисна здраво главата й и с рязко движение я завъртя назад, дотрошавайки засегнатите вратни прешлени.
Жената само изпъшка, после притихна. В здравото й око за миг просветна почуда, която обаче веднага отстъпи място на мъртвешка изцъкленост.
Петър успя някак си да отвори вратата и да измъкне трупа отвън. Хвана мъртвата под мишниците и я повлече към катафалката. Обувките с десетсантиметрови токчета, с които бяха обути изпружените крака на манекенката, застъргаха дразнещо по асфалта, оставяйки тънки сивкави линии. Петър отвори задния капак на катафалката, а после и капака на празния ковчег, който сякаш се гушеше очакващо зад затъмнените стъкла. Докато внимателно наместваше тялото на мъртвата манекенка в ковчега, в далечината завиха сирени, но това не го смути. Склопи очите й- дясното око се затвори напълно, а лявото- само наполовина, - след което, с тържествен глас каза:
- Няма да позволя на онези гадове да видят сегашната ти грозота, заклевам се във всичко, което ми е свято!
Скочи зад волана, запали двигателя и потегли.