Какво е туй създание от вятър,
което главата ми замая
обгърна то душата ми във вихър
със искри черна самота...
Обърка ме тя
повярвах и аз
и хлътнах безумно
запленен от тялото нейно...
Вървях по шосето безумно
зареял поглед във звездите
не сещах ни страх, ни прегради
летях на крилата си млади.
Сънища безумно красиви
изпълваха нощите черни
криеха лъжите й грозни-
защо лягам си сам
събуждам се
без никой до мен,
завивките хладни остават
нестоплени нивга от нея !