автор: cataphractus

- Здравей, братко.
- Привет, Ян – отвърна глас от полутъмната стая. – Влизай де, защо стоиш там?
Гостът се мъчеше да свали коженото си наметало, цялото вкоравено и тежко от дъждовна вода. Най-накрая успя, окачи го и на трите свободни кукички до вратата, за да изсъхва по-лесно, и се вмъкна навътре, привел рамене. Помещението не беше високо, а той надхвърляше средния човешки ръст с една глава.

Заедно с влизането му домакинът запали втори светилник. Разнесе се слаба миризма на животинска мазнина, свещите бяха лоени.
- Седни и се чувствай като у дома си. Какво ново в двора на добрия херцог Филип?
Ян изпружи крака, дълги като кокили, но мускулести – свидетелство, че яздеше редовно и по много, бръсна периферията на шапката си, от която още капеше вода, и рече:
- Същото като при Йохан Баварски, нека пръстта на гроба му е лека, но заплатата е много по-добра. Е, и задълженията са доста.
- Винаги си искал да бъдеш придворен, винаги. Още от малък – брат му с мъка протътри ръка по масата, за да налее вино в две отрано приготвени чаши, но се разколеба. – Я сипвай ти, че аз ще направя някоя беля.
- Какво, по дяв...
- Ян!
- Какво, да ми прости Бог, се е случило с ръцете ти?? – младият брат гледаше пръстите на по-възрастния с разширени от изненада и почти ужасени очи. При това мъждивата светлина на двете лампи далеч не разкриваше истинските поражения. Да, Хуберт беше по-голям, на четиридесет и четири, но артрит?! Когато се видяха за последно... наистина, преди две години... нямаше никакви признаци за такова нещо. А той и дума не бе споменал в писмото си.
- Сипи ми вино и ще ти обясня, въпреки че колкото и приказки да се изприказват, болестта е налице – отвърна Хуберт. – Затова именно те повиках, братко.
- Знам, че никога не ми губиш времето за глупости, и веднага дойдох. Но сега съм просто...
Големия брат стисна зъби и челюстните му мускули изпъкнаха като на вълк. Тясното лице с остри черти и твърде светлите очи подсилваха приликата с хищника буквално стряскащо.
- Нямам нужда от съжаление, Ян, а от твоята помощ – и единствено твоята. Наясно си върху какво работя в последните четири години... тоест, последните три, като се има предвид, че от месеци едвам държа и чаша. Асистентите ми мацат, ала без да имат ясна представа, а аз винаги съм можел по-хубаво да рисувам, вместо да обяснявам.
- Братко, минах през ателието – мислех, че ще те открия там, и видях какво си направил. Никой не би могъл да се равнява с теб, и това го казвам като художник, а не като близък. Съвършени са... образите на Девата, Свети Йоан, Спасителят... Агнеца, съдиите и воините Божии... Хуберт, как с тези ръце? – Ян се просълзи, макар че с всички сили опитваше да задържи емоциите в себе си.
- Беше и се свърши. Свърши се. Половината от вътрешните крила на олтара са празни и стърчат като зъби в детска уста, а външните изцяло. Никога няма да мога да ги изпиша – Хуберт ван Ейк приближи вълчето си лице до това на Ян и каза бавно:
- Ти трябва да ги завършиш за славата на Бога, за името на Ейкови и в угода на Негово благородие господин Йоос. Дал съм дума...
- Ламберт?
Най-стария брат изведнъж отметна глава и се разсмя така чистосърдечно, както го правеше в младините си, когато и тримата бяха момчета с бялоруси глави. Сега бялото в косата му беше значително повече от русите оттенъци, но това не можеше да се види. Закриваше я великолепен червен шаперон, чиито краища той обичаше да увива изящно като тюрбан.
- Нима не знаеш Ламме? Още хвърчи в облаците и гледа повече женските фусти, отколкото боите и четките. Дори Маргрете беше по-сериозна от него, Господ да се смили над душата й.
- Не е лошо за един живописец да витае в небесата, докато е млад – отбеляза Ян. – Винаги съм казвал, че само онзи, който хвърчи в облаците, може да пита птиците за посоката.
- Единствените птици, които интересуват Ламме, са печени с бяло винце – срещата с по-малкия брат явно повдигаше настроението на Хуберт, прекалено дълго живял сам... и носил най-голямата болка за всеки творец. - Странна е тази твоя мисъл, братко. Ти си най-земният човек, когото познавам, след Ламберт, естествено, който пък е солта на земята.
- Значи лошо ме познаваш – съвсем сериозно отвърна Ян. – Евангелие от Матея, глава пета, стих тринайсети.
- ??
- Изразът „солта на земята” е оттам.
- Ян, зная, че си много образован. Предпочиташе даже да се затваряш в стаята си и да четеш, вместо да рисуваш с мен или Маргрете. Аз не познавам Писанието от кора до кора, не знам гръцки и еврейски, но вярвам в Господа и нищо не може да разколебае вярата ми. А ти си светски човек. Признай пред себе си: всичките тези книги и езици... не ги ли изучаваше само за да блестиш в някой палат?
Брат му сви крака към табуретката си, понеже бяха започнали да ги облазват мравките на изтръпването, и заяви:
- Учех, тъй като ми беше интересно. А и в двореца човек може да служи на Бог, Хуберт. Илюстрирането на свети книги не е привилегия само на манастирите.
- Нека не спорим, господин придворни ми валете. Имаме малко време, и искам да ти кажа – като художник на художник, но преди всичко като на брат, как смятах да оформя многосъставния олтар за нашата църква. С което ни най-малко не се меся, обаче голяма част от таблата вече са по този проект... Само ти ще ме разбереш.
- Слушам те и записвам, братко. Слушам и записвам – повтори Ян.

* * * * * * * * * * * * * * * *
Разкриването на грандиозния замисъл за олтара отне на Хуберт повече от три часа, през всеки миг от които му идеше да сграбчи сребърния молив на брат си... но добре осъзнаваше, че така само ще развали скиците му. Освен рисунките – много подробни, както е свойствено за добър миниатюрист, малкият Ейк грижливо пишеше бележки с красивия си почерк, а после обърна листа твърда хартия и започна да нахвърля вижданията на брат си за външните крила на олтара. Едно на друго, те бяха по-важни, тъй като енориашите щяха да виждат именно тях през делничните дни в годината.
- ... а отстрани мислех да сложа портретите на господин Йоос и госпожа Вайд, но не по-малки от изображенията на светците, и без да скривам и лустросвам нищичко във вида им. Имам подготвителни етюди, ама е безсмислено да ги ползваш, защото ще мине време, преди да се стигне до тези крила, и те ще бъдат поостарели, нека Бог им даде здраве и дълъг живот...
Ян остави хартията, сложи молива в специалното каналче на работната си чанта и попита:
- Все още ли вярваш толкова силно в Бог, който ти отнема единствения смисъл на съществуването?
Погледът му спря върху ръцете на Хуберт. Може би наистина само той, като брат и съперник, беше в състояние да разбере какъв гений угасваше с всяко трепване на вените им.
- Вярвам, естествено – рече Хуберт. – Нямам друга надежда освен Господа.
Двамата замълчаха, всеки вдаден в свои мисли, докато очите на Ян изведнъж не се проясниха от някакво хрумване. По-точно, отдавна бе решил, но думите на брат му „подготвителни етюди” дойдоха тъкмо на място, за да го подсетят.
- Знаеш ли, искам да те нарисувам. От много време имам желание да ти направя портрет... ти никога не би се изписал сам.
- Наясно си с мнението ми за това. Не ща да се рисувам, а сега вече не мога, дори и да исках. Ако десетките картини, които съм създал, не са достатъчни да запазят спомена за мен, един портрет няма да свърши работа.
- Направо перифразира Агезилай Велики – усмихна се Ян, след което се втренчи в бялосините очи на големия Ейк, като че искаше да го омагьоса. – Моля те, братко. Все пак ти искаш от мен да довърша олтар, а аз – нещо много по-дребно.
- Ето, пак започна. Не знам кой е... Агезилай, сигурно някой от твоите любими варвари. И явно е сполучил да се обезсмърти. Съществуват ли негови портрети?
- Да – излъга Ян, без да мигне. – Трябва да има и твой.
Хуберт въздъхна и почука по празната чаша с деформираното си кутре – намек за виночерпеца.
- Добре, но ще ми обещаеш, че няма да се занимаваш с моя портрет, преди олтарът да е готов, и че няма да изпишеш ръцете или името ми. Постарай се много с „Агнеца”, младежо. Направи таблата, както аз бих ги рисувал... и дори по-добре.
- Никой не може по-добре от теб, братко, казах ти. Но ще го сторя, както умея.
Хуберт отпи от междувременно напълнената чаша и се засмя с кривата си усмивка:
- Сега искаш и да позирам, а?
Брат му изтегли с едно движение молива си от коженото му легълце, бутна двете лампи така, че светлината да идва отляво, и рече весело:
- Ако не те затруднява...

На другата сутрин Ян тръгна за Лил, а съдбата пожела с Хуберт да не се видят вече никога. Ето защо по-младият ван Ейк добре запомни този ден. Беше двадесет и първи октомври хиляда четиристотин двадесет и пета година от рождението на Христа.

* * * * * * * * * * * * * * * * * *

В следващите няколко години дворцовите задължения отведоха Ян от Йерусалим до Португалия – тоест, двата края на познатия свят. Времето за рисуване беше малко, но за сметка на това имаше кога да обмисля всички варианти за по-хармонично разпределение на олтара, всякакви подробности и детайли... които пътуванията му непрекъснато допълваха. Където и да отиваше, колкото и време да отсъстваше от Фландрия, в багажа му винаги стояха две неща – схемата, направена в онази дъждовна вечер, и финия портретен ескиз на Хуберт, когото не можа дори да погребе.
Олтарът на Божия агнец, запомнен и като „Олтар на Адам и Ева”, беше сглобен през пролетта на хиляда четиристотин тридесет и втората година след раждането на Спасителя, а денят, избран за освещаването му - шести май, се явяваше наистина знаменателен. Освен голям панаир в Гент, това бе и денят на кръщение за наследника на херцогското достойнство, Йоос I-ви, и не на последно място, рожденият ден на Ян, вече глава на цялата фамилия Ейк.
Месец или два по-късно, благодарение на сеньорите от всички краища на Европа, дошли в чест на малкия Йоос, от Италия до Англия знаеха какво съкровище има църквата на Свети Йоан Кръстител в Гент. Отзвукът беше фантастичен, и ако някой изобщо се беше съмнявал в дарбата на братя Ейк, имаше цели двадесет и четири причини да замълчи. Обещаното от Хуберт беше несравнимо, стъписващо добре довършено от Ян.
Сега вече в дисагите му лежеше единствено портретът.
Ако за гигантския олтар се налагаше да къса от дните си на царедворец, за тази задача Ян бе определил нощите. Вечер, след като приключеше с документите, с неизбежните рисунки, карти и проекти за украса, той сядаше в кабинета си и мълчаливо, нощ след нощ, говореше с образа на брат си.
На двадесетия ден от октомври хиляда четиристотин трийсет и трета година Хуберт най-сетне изглеждаше така, сякаш би могъл да му отвърне. Майсторът изтри очи, дръпна се назад, за да види по-добре труда на толкова седмици, и прошепна:
- Както умея, братко. Както Ейкови можем.
„Мъжът с червения тюрбан” беше готов, оставаше да се изпише и датира рамката, върху която на двадесет и първи октомври се появиха думите AlC IXH XAN, най-известното мото на художник в историята.
Оттук насетне пред четката на Ян стояха само Мадоните, Славата и Вечността...