автор: boliarkabg

Непрогледна, черна нощ. Луда нощ. Пълна със сенки и дихания. Костеливи ръце протягат дърветата над главата му. Вихрушки го вият без път. Шеметно и объркващо време.
Излезе и тръгна. Къде? Само не там, при самотата. Толкова я искаше, а сега? Все тръгва нанякъде и няма глас да го върне. Не се отваря врата в светлото и топлото. Студ е навсякъде. Затова все тръгва навън. Без нея не е дом, няма смисъл. Не я искаше вече, искаше да е сам. Сам е, без нея, а сега накъде. Празно стъкло хрущи под краката му. Празно е и я няма да го спре.
Тръгва в нощта. Незнайно къде. Стъпва, а облаци кълбят над главата му. Някъде високо улична лампа мята жълтеникав прах. Мъртвешки. Така искаше да я няма, да диша на воля без нея.
Не може дъх да си поеме. Огнени вихри вият в главата му. Не донесоха забрава. Не донесоха свобода и радост. Само потъване в дълбокото. Без топлината на женска длан. Без нелюбим глас за завръщане.
Мракът го поема и води като насън. Ще върви в нощта. Няма дом без нея. Празна и студена къща, а искаше да я няма, да е волен.
Слиза в ниското. Пътят го мами и сам го води. Ще върви...къде? В нощта. Слиза надолу. Слиза, тук някъде е оня мост. Страховитият. Тъмният. Високият. Над бясните води на дерето. Слиза.
Синьо е над моста. Облегнат на парапета му стои мъж. Вижда го. В строг, кафяв костюм и бомбе. Старовремско. С тънък бастун. На село? Привижда му се. Наближава. Ехидна усмивка разтяга тънките устни на мъжа.
Не му се иска да върви напред. Да можеше да обиколи този мост. Ще се върне. Зад гърба му остана зейналата врата на недома му. Напред е ехидният мъж с костюма и бастунчето. Слиза надолу. Метален глас: „Искаш ли да те заведа при нея? За тебе съм дошъл!”
Не , не иска, тръгнал е другаде. Не иска при нея. Беше мечтал да е сам, нея да я няма. Сега е пусто и празно, студено и тъмно, не е поживял без нея. Не му е още времето.
Синята светлина приближава и го обгръща, мъжът протяга ръка в черна ръкавица. „Ти сам тръгна надолу към мрака. Ще те заведа при нея. Пожела да си сам, но ти не можеш. Бързо потъваш в небитието. Тръгваме”
Иска да вика, да каже,че разбира кой е мъжът, че ще се върне и ще запали светлините в дома си да е светло, ще го стопли. Късно е, много късно. Сам избра мрака и пропастта, пътуването с мъжа в костюм и бомбе с ехидна усмивка.

Милка Маркова