автор: IGeorgieva

Навън бе паднал мрак, но тримата приятели не го забелязваха. Празникът беше в разгара си - трапезата, отрупана с каквото ти душа иска, а кристалните чаши не оставаха за дълго празни.
Коледната елха хвърляше празнични искри около себе си и подтикваше към откровения. Разговорът бе по мъжки пиперлив, но мъдър. Този път темата за приятелството и съдбата дойде от само себе си. А дали не бе подсказана от някой коледен дух, в желанието му да предотврати обичайното самохвалството на тези мъже, които често се надсмиваха един над друг. Бяха видели всички страни на живота. Преживели бяха предателствата на близки хора, но въпреки наранените си души, сега бяха по-силни, а извършилите ги едва ли бяха по-щастливи.
- Чакай сега да те питам два въпроса, съвсем философски – обърна се Никола към Борката, след като отпи глътка бяло вино. - Ти познаваш ли някой, който няма да умре? Не бързай, не отговаряй веднага. Представи си близките си, приятелите си, всички хора, които познаваш. Мислиш ли, че някой ще живее вечно?
- Няма такъв – отговори веднага Борката малко троснато и зачака продължението.
- А познаваш ли някого, за когото знаеш точно кога ще умре? Помисли си добре, не бързай да отговаряш, представи си хората, един по един?
- Не. Не знам. Не ми и трябва.
- Е защо?
- Искам само да можех да видя какво предстои да се случи на следващия ден.
- Защо? Числата от тотото ли искаш да разбереш?– възкликнаха останалите почти едновременно.
- Тогава нямаше да се кача на онова дърво! –последва неловко мълчание. „Естествено, толкова логично!” помислиха си те. Бяха чували части от историята, но никога цялата. Не бяха и питали, само каквото Борката сам бе споделял понякога. Но тази вечер преградите бяха свалени.
- Ти защо си бил на лов през нощта? Как падна, заспа ли?
- Не беше тъмно, осем вечерта беше, но посред лято. Светло беше. Тогава излизат дивите прасета. Сега ще ви разкажа, да разберете веднъж завинаги. Предишната вечер бях с приятели цялата нощ. Пийнахме, изкарахме до сутринта. Някой, не помня кой, предложи да отидем на лов. Всички бяхме „за”. През деня имах работа и не можах да почина дори за миг. Отбих се у дома, колкото да си взема пушката. Уморен бях, не ми се ходеше никъде, но бях обещал. В уговорения час дойде единствено Марин и с него тръгнахме към чакалото.
Било топло, гората спокойна. Само крясъкът на някоя птица нарушавал нарядко тишината. Покачили се на дървото, удобно за наблюдение, настанили се и зачакали. Марин носел и бутилка с уиски, която надигали между другото. Разговорили се. По някое време сигурно задрямали, защото никой не си спомня точно как се случило, но Борката полетял надолу от 5-6 метра височина. Марин бил слязъл бързо „Хайде, хайде, ставай!” подканил го през смях той, докато не осъзнал, че Борката не помръдва. Лежал по гръб с разперени ръце и изпънато тяло. Помислил си „преструва се”, но в този миг видял струйката кръв от устата му да пълзи по лявата му страна. Борката не отворил очи веднага. Бил в безсъзнание. Марин изпаднал в паника, не знаел какво да направи. Започнал да му говори, побутнал го по ръката. Никакъв отговор. Извадил телефона и се обадил на лекар. После повикал приятелите. Натоварили пострадалия и - в болницата. Направили му операция, после още една. Последвали дълги месеци на рехабилитация. „Месеците на истината” ги нарече Борката. Докато лежал в болницата в безпомощно състояние, сестра му и зет му под предлог, че му помагат, се опитали да му отнемат транспортния бизнес. Борката не разбрал веднага какво се случва, но и трудно можел да им се противопостави. Тогава един негов приятел на име Васко му помогнал. Опълчил се на родата и ги предупредил: „Внимавайте – ще се разправяте с мен!” Онези се стреснали и се отказали, но не се и веснали повече при болния. През този период Васко и Марин били неотлъчно до Борката. Били за него много повече от роднини.
– Сигурно съм съгрешил някъде. На никого обаче не пожелавам това, което ми се случи, дори на най-големия си враг – завърши разказа си Борката и отпи глътка вино, за да отмие горчивината. Светлинките на коледната елха светеха приглушено. – Искам само да можех да видя в бъдещето един ден напред…– сведе очи Борката и отпусна ръце върху колелата на инвалидната количка, в която бе прекарал последните 15 години от живота си.