автор: Rodenavlotos

Изтъркулих се - исках да бъда не простичка житена питка,
от онези уханните - манна за гладните, меките,
но поисках да бъда неспиращ да търси душата си скитник
сред праха на далечните свои изминати бели пътеки.

И така си изтече животът. Поспирах при някого, слушах.
Слушах всъщност сърцето – уж рядко обърква посоките.
Но объркваше често, а късметът не е с простодушните
и скъсяваше с ножа, по залък от всичките срокове.

Вече почнах да мисля – животът не е резерват за наивници.
Някой трябва да плаща и плаща със паунди за грешките
от душата, ценена високо в очите на дявол, противно
на идеята тя да е ценна разменна монета човешка.

И какво да опазиш, когато се тегли и всичко е мяра за мяра.
В любовта е досущ- гледаш право в очите и отговор търсиш,
а не го ли откриеш във тях и изчезне ли някога вярата,
ставаш клонка в пръстта от поредната буря прекършена.

Но когато – дори да си влязъл в поредната глуха пресечка,
срещнеш някого, с който дори да мълчиш е събитие,
просто трябва да седнеш, да гледаш пръстта, буболечките
и да вярваш - душата, която издирваш в зърното е скрита.