автор: apostolicia

Целата работа почва у една зима, ма зима ви каам - направо Гендината завеяла. А една царица седела до празорецо на жешко и си пошивала каренце. Пошива и фърли неко белтък къде снего, пошива и фърли неко белтък къде снего. И къ се заплесвала, зела та си убола пръсто на иглата и на снего капнали неколко капки кръв. Царицата си рекла: „Мали, еш кво а убаво! Да имах сеги едно детенце бело като снег, с алени като кръв образе и с косица чърна като те тоа окаден празорец.”
Не минало много и она си родила момиченце – ма било бъш кво си го сакала – бело и алено с чърна като катран косица. Затава кръстили мининкото царкинче Снежанка. Да, ама царицата не можла да се радва много на дететнцето си, сиромашката умрела още докъде да го роди.
Минало се година-две и царо го натиснали велможите да се повтори. Е, може ли цар, па да оди бекярин? Та рекли му они: Царю честити, нема тава-онава, требва да се ожениш, що ората ша почнат да приказват с толко прислуга у дворецо, беги мани се! Намерили сме ти една царица – силна убавица! Манко а зла като сура ламя, ма па иначе е много зафатна невеста.
И верно, новата царица била пръва убавица. Ама да си откръшиш от неги. Толко била убава, че моа се заласнеш докъде а гледаш. Ама па и че била зла на субиздра, и тава си било бъш така. Нищо нги не е било у памет, сал едно ги интересувало – дали е най-голема убавица на свето. Имала си царицата едно вълшебно огледало – къ призне преди неги, ги питала:
- Огледалце, огледалце, повтори, че на свето нигде не си видвало друга с мойта красота, иначе ти ебафмакята!
А огледалото викало:
- Ти, царице, на свето си пръва убавица!
И царицата доволна, и огледалото цело. Така с минвали годините, царицата си седела заман пред огледалото и не обръщала фнимание, че Снежанка си расте и става пръва убавица на свето бели. Един ден царицата питала па огледалото дали е пръва убавица, ама оно – завалишкото, нали не могло ич да лъже, тоа път рекло:
- Ти, царице, си надарена с извънмерна карсота, но Снежанка а станала най-голема убавица на света!
Мале, къ се разбесувала царицата! Направо позеленела, зела да фръга пеня, не щеяла да гледа Снежанка жива преди очите си. Секи път, щом детето се явело преди неги, таа жна царицата сакче си видвала чирвата отвънка. Накраа викнала един авджия и му рекла така:
- Да земеш да заведеш таа чума Снежанка у дън гори Тилилейски и да а затръкаш. И да не си смеял да шъкнеш у страна, що син огин ше те изгори и змийчица ше те изиде. Най-добре да ми донесеш чърнио и белио дроб, та да знам, че си свръшил работата като ората.
Немало накъде да мръда авджията, повел Снежанка у гората, завел а навътре и рекъл да а коля. Добре, ама мининкото се разревало и се примолило:
- Де, бе чичко, де бъди човек, де не бъди шашкънин! Не зимай ми животецо, ости ме да се скутам у гората! Да умра, ако се върна повече у дворецо!
Авджията погледал, почудил се, па си рекъл: „Тава у таа гора нема а го бъде много, ма па като го гледам кво а убаво, сърце ми не дава да го заколя. По-добре да го остаа, я оцелело, я не. Сигур дзверовете ше го опраат до довечера, ама да немам грех връз мене си.” И пущил мининката жива да се скута у гората. У тава време покрай них минало мининко диво прасенце, авджията го фанал, заклал го и земал джигерете да ги носи на царицата, че и онаа си била ебала макята и ич си и не попювала. Като видела дробовете, она ги дала на готвачо да ги увари и ги изела, та да а сигурно, че нема вече и помен от Снежанка.
У тава време момиченцето било у гората. Ама толко се било уплашило, сал седело и гледало шумките и дръвята. Па по едно време се спущило да бега – тицало, падало, ставало, без душа останало. Дивите дзверове ич го и не закачали, а оно – горкото – тичало, тичало, докъде останало без крака. Сетмнило се, а детето било вънка у страшната гора. И тамън да зине да реве, видело между дръвята да призирка некво прозорче. Дотичало и кво да види – къщурка. Чукнала, ма никой се не обадил. Бутнала вратката и флезнала. А вътре сичко било мининко, ма много мининко, ама прибранко и чистечко. Имало една мининка масичка със седем мининки чинийки, седем мининки лъжички и вилички и седем мининки чашки. До стената па били наредени седем мининки креватчета, засляни чисто. Снежанка била гладна на влък, па и жадна била, а от толко тицанье из гората била балдисала. Срам-не срам, зимала си от сека чинийка по манко, пинала от сека чашка по глътка, да се не забелезва и зела да пробва кой креват ше й стане по мерка. Най-накрая се бътнала у седмото квреватче, къде нги се сторило, че нги е тамън по мерка и зачмала, прибита от умора.
По едно време си дошли чорбаджиите на къщата. Тава били седем джуджета, къде по цел ден копали руда у планината. Излазали заран рано и се прибирали вечер късно. Флезнали си они, запалили лампите и кво да видат – некой бил флазал у къщурката нги, що не било така кък го били остаили заранта. Пръвото джуде рекло:
- Некой ми е седал на столето!
Второто рекло:
- Некой ми е ял от чинийката!
Третото рекло:
- Некой ми е чупил от лебецо!
Четврътото рекло:
- Некой си е кусал от гозбата ми!
Петото рекло:
- Кой ми е пил от чашката?
Шестото рекло:
- Кой ми е резал с ножето?
Седмото рекло:
- Кой ми е ял с виличката?
После сички се обърнали и секо видело, че некой се е връгалял у кревато му. Само седмото джудженце видело Снежанка да чми у креватчето му, викнало другите и сички се струпали да видат кво става. А Снежанка била толко убава, толко блага кък спала, че они ги било жал да а събудат и остаили детето да се наспи до заранта. А на заранта, като се събудила и видела джудженцата, Снежанка се много уплашила, ама они веднъга а питали къ а викат и на чии ора а и, като разбрали кво дири у нихната къщичка и кък а стигнала да неги, они има час фулили злата царица на макя, после рекли така:
- Оу, Снежанке, ако сакаш, моа останеш тука при назе. Ше ни чистиш къщичката, ше переш дреите, ше готвиш и ша подръжаш ни домакинството. Нищо нема а ти липцва, ние ше си те гледаме като писано еце. Сакаш ли?
- Сакам, па що де не сакам, еш кви сте благи, ше си бъдеме дружинка! – рекла Снежанка и така заживела с джудженцата у гората. Они сека заран на съминяло отваждали у планината да копат руда и се прибирали на стъвиняло. През деньо Снежанка нги оправяла креватчетата, одила да опере на Долнята чешма до бистро, кръпила нги чарапете, шила нги дреи, плела нги търлъци и фигурета, готвила нги благи гозби. Сека заран като поаждали къде планината, джуджетата запрещали на Снежанка да се варди, що царицата била много ниела, а момичето по цел ден си седело самичко дом.
А царицата бая време не била дирила огледалото, що си мислила, че като е изела дробовете на Снежанка и си е па пръва убавица. Един ден си рекла: Бе що не зема да питам тава огледало па? Станала пред огледалото и рекла:
- Огедалце, огледалце на дзидо я ли съм пръва по убос у свето?
- Макя, - рекло огледалото, къде ич не можело да лъже. – Ти си си убавица, ама пръва по убос е Снежанка, къде е при седемте джуджета у планината.
- Ту, дееба! – уплашила се царицата. Разбрала, че авджията а бил фърлил на джанката. За неги било най-важно да а пръва убавица. Седнала и зела да мисли къ да се оттъмне от Снежанка, та па да си е пръва убавица. Накраа намислила – преоблекла се у некви дрипи, омускуривила си ликцето и се препраила на дръта джагерица къде продава разни джуфки и финтифрюшки. Па като се емнала, та преминала планината и право у джудженцата. Клопнала пред них и зела да се прозева:
- Убава стока имааам, убави работи продавааам!
Признала Снежанка и кво да види – неква бабичка носи крошня с разни финтифлюшки – ма шаренки, ма убави. Погледала, па си рекла – таа бабичка ми се види добродушна, ша а пуща дом, да вида кво продава. Викнала бабишкерата, поканила а да седне и зела да разглежда стоката. Имало едно много убаво коланче и Снежанка го аресала веднъга. Бабичката рекла:
- Али, кво ти е убаво с тава коланче, чеки баба да ти го закпоча на кръсчето – и така пристегнала с коланчето Снежанка, че момичето спрело да диша и паднало като умрело.
- А, така! – рекла злата царица, предоволна от работата къде уработила. – Съга я съм си най-убава на свето, а тизе – усвет!
И си пошла бръже-бръже, да а не усетат у дворецо, че ги нема толко време.
Скоро се стевнило и джудженцата – те ги, дошли си от работа. И кво да видат, сиромашките – нихната Снежанка лежи на земята като умела и ни пру, ни ме! Дигнали я некак си, турнали я на ньойното си креватче да легне и забелезали, че коланчето на Снежанка а много пристегнато и она не може да диша. Разтечкали а, она си зимала въздух и се съсвестила полечка. Като разпраила на джуджетата кво станало, они рекли:
- Таа продавачка не е била никва продавачка ами а била мащехата ти, да знаш. Варди се и не пущай никой у къщата, че нема кой ни да готви, ни да пере, па си и свикнааме с тебе – и Снежанка нги обещала.
У тава време дрътата си клопнала у дворецо и пръвата работа нги било да се кръкне пред огледалото да пита кво-що с красотата.
- Па тизе си, церице, голема убавица, ама си е по-убава от тебе мининката Снежанка къде живее при седемте джуджета у планината – тава секи го знаа!
Мали, къ се оядовила царицата. Направо кръв немала у неги си! Къ па така таа Снежанка да а най-големата убавица?! Тава не мре бе, тава нема затръкванье! – едосвала се царицата и па седнала да мисли къв пакос да напраи, та да погине Снежанка. Мислила три дена и три нощи и най-накраа се сетила. Забръкала неква попара отровна и накиснала един много убав гребен у неги да го отрови. После па се насунала у некви дрипи, ужким а продавачка на гребнье и се собръзила за гората. Гледала да а се така, као даги нема джуджетата дом си. Подвикнала отвънка, че продава разни убави работи, ма момичето не сакало да а пущи да улезне вътре, ми сал призиркало през пенджурчето. Ама коги вещицата извадила оня убавия биволски гребен, оно не издръжало, излезнало и рекло да се закичи с тава – турнало си го на косичката и у тоа час паднало като умрело. А дрътата джагерица потръкала ръце и рекла:
- На ти съга да видиш коя а най-големата убавица на свето!
И се фръцнала да си връви. Да, ама нали било далеко, та царицата се преди стъвиняло доаждала, та джуджетата се прибирали бръже-бръже. И тоа път, като си дошли и видели Сенжанка да лежи на дворчето, веднъга зели да а оглеждат да видат кво са а излъгали да си купи. Кога погледнали и видели гебеньо, померисали го и веднъга разбрали с ква отрова бъш а отровен. Сварили некви билки, наръсили Снежанка и она се съсвестила па. Разправила нги кво станало и они за трети път рекли:
- Оу, Снежанке, а стига с тия гиздила, съпикясай се най-накрая, набери си китка и си я качни зади ушето, мани се с тия простотии, че ше земеш да фърлиш подковите накраа. Не разбра ли, че мащехата ти сака да те умори и праи секакви шашави работи. Ако сакаш гребен ели па коланче, връви при Пера магазинерката да си купиш, мани се с тия вретенарки.
Снежанка се много засрамила и моментално обещала да се съпикяса.
У тава време царицатапа се изтупанчила преди огледалото да го пита дали е най-убава на свето.
- Оу, а стига си ме питала вече! – едосало се оно. – Тизе не разбра ли, че Снежанка а пръва по убос на тоа свет, бе дееба? Бре но да му докундиса на огедало сал да го подпитваш!
Царицата онемела. Ма много се едосала и тоа път мислила цела неделя кво да праи да се куртулиса от Снежанкино чудо.
Накраа се усунала у една скришна соба, къде никой друг не припарвал, седела два-три дена докъде напраи една много отровна ябълка. Ябълката била толко убава и сочна, че кой а погледне, секи се олигави, па чък се и окапе – толко червена и румена била. Ама била силно отровна, та кой апне, лега да мре и се не дига.
Щом тава уработила, филикощерицата па се преоблекла да прелича на неко добра бабичка, къде продава ябълки, омускуривила си физиономията и па пошла къде гората да дири Снежанка. Спрела се преди къщичката на джуджетата, поседнала на пейката поди дудо отпреде и се напраила, че е седнала да си одмори. Снежанка признала на прозорчето, а бабичката а заприказвала. Питала а на чии ора а, къ се вика, пофалила а колко а работна, ква а убавица, па рекла:
- Яба, баба, да ти дадем една ябълчица. Еш ква а убава, нема да ми а плащаш. Я имам унучета като тебе бъш, яла ти на ябълчица.
Снежанка много нги се дояло от таа убава ябълка, ма се сетила кво й запрещали джуджетата и не смеяла да сегне да си земе. Тогива бабичката рекла:
- Еш па тава! Да те не е срах, че ще отровим, ма оу? Те, я ша си апна от таа половина – и отапала от едната страна на ябълката- Она така била напраила ябълката, че само от едната половина била отровна и си била забележила от коя стръна да си апне она и коя стрън да даде на Снежанка, горката. Момичето като видело, че бабичката еде от таа убава ябълка и нги нема нищо, повервало, излезнало и сегнало да си земе ябълка. Кък отапало, така навирило крака да мре.
- А, така! Тоа път никой нема да мое да те върне от пъклото, проклета да си! – зарадвала се царицата и си пошла да си връви. И как си флезнала у дворецо – веднъга пред огледалото:
- Казвай, проклетнико, коя е най-голема убавица на свето!
Горкото се стреснало като а видело и рекло:
- Ама, да беше барем фърлила едно канче вода, не моа те познаа ква си мускава. Па тизе си тоа път най-убава, що Снежанка а умрела, ама беги се уми, че кокошките ше запрат да носат, ако те огледат такава.
Дошла й душа на место на царицата и пошла да се претръка набръже, преду да си е дошол царо.
Стемнило се и джудженцата се прибрали дома си. И па заварили Снежанка да се връгаля у пепеяко на дворо.
- Оф, таа се не научи да си седне на трътицата. Тоа път кво па а напраила? – зели се чешат они. Зели да дират по дреите нги нови коланчета ели па джуфки, разтечкали а, умили а – нищо. Умрелото си било умрело и те така. Па нги дожалело и зели да ревът и ревали цели три дена. Наревали се убаве и рекли да погребат Снежанка. Добре, ама она никак не преличала като да а умрела – бузите си нги били се така румени, кожата се така бела, косата се така чърна – Снежанка била мома като пуканка! Кък да заровиш такава убос?! Джуджетата сърце нги не дало да а зароват и напраили прозрачен ковчег, па го занели насред гората и го остаили там кой мине да види кво се вика убос голема. До ковчега секи ден имало по едно джудже да седи караул. Доваждали секакви дзврове и пилци да оплакват Снежанка, що она докъде живеяла с джудженцата, се била сприятелила със сички животни у гората.
Така лежала Снежанка на най-убавата пояна у гората сума си време и се така била убава – сакче не била умрела, а била сал заспала. Случило се така, че един ден един царски син се затрил като манарче у шума у същата таа гора. Като минал през пояната къде бил ковчего на Снежанка, нашио толко се заласнал по таа убост ньойна, че предложил на джудженцата да купи ковчего с момичето за колко злато посакат.
- Абе, оня, тизе да не е да се шашавиш с назе?- рекли джуджетата – Па ние по цел ден злато копаме, злато ни не требва, имаме си. Ама Снежанка си я обичаме и а не пордаваме за нищо на свето, даже и за бел отел.
- Тогива ми а дайте даром, бе, бръбинци! Я без Снежанка ша се дотръкам, толко много ми е на сърце, че ако а не моа гледам заман пред очите си, ша легна да мръ.
Тогива джудженцата се съжалили нади тоа некрофил и му дали Снежанка да си а носи у дворецо, таман и да нги отпадне грижата да вардат ковчего от дзверове и ора. Царскио син заповедал на слугите си да нарамат ковчего със Снежанка и да го понесат къде дворецо. Добре, ама тия били силни пустиняци и съпетняци, съпнали се у едни ендъци и опущили ковчего. От паданьето Снежанка се сепнала, стръсила се и пювнала апаньоко от отровната ябълка къде нги бил заседнал на грълцето. Зела да диша, манко по манко се съпикясала и зела да се огледва насам-навам.
- Мали, ни знам къде се намирам, ни знам на чии ора съм! А дали съм си изпаднала из обущата, ем не пиме много сношка с джудженцата – си рекла она, па огледала принцо и се стреснала- Тизе па къф си, бе нашио?
- Я съм принцо, ма оу кьоравата, не видиш ли ми коньо – рекъл он и разпраил ква била работата.
- Сакаш ли да дойдеш у мойо дворец, що много съм те аресал и мене без тебе ми цвеке не мерише, да ми станеш жена некакво и те така! – казал накраа принцо.
- Па сакам, що да не сакам – рекла Снежанка и принцо а завел да целува ръка на баща му. Дрътио цар много аресал момата, зарадвал се, че тоа пустиняк сино му най-накраа си намерил жена - ем зафатна, ем стоятна - и заповедал да се дигне голема сватба и да се поканат ора ча от Бел песък, видинско. Поканена била даже и злобната мащеха на Снежанка, що нали царствата били комшийски. Она се надръндила у най-убавите си дреи, накиприла се като на годен циганин брат му и преди да пойде за сватбата, рекла а се види у огледалото. Станала преди неги и викнала:
- Огледало, огледоло на дзидо, я ли съм най-убава на свето?
- Нъцки! – рекло огледалото с големо задоволство, що царицата верно много му била омръзнала с тия тъпи въпросе. – Довчера може и да си била, ма днеска най-убава а младата царица на комшийското царство, ядец!
Царицата се толко оядовила, че фулила от час више на макя, ама била и много юбопитна, та отишла да види коя а па таа толко убавица. И като признала и видела Снежанка да а царица, направо се сублезнала: Получила двоен инфаркт и се преселила, Бог да а прости!
А Снежанка и принцо си живеяли царски сума си време!