автор: LeoBedrosian

Днес фундаменталната истина се забелязва на улицата. Понякога лъсва от задната част на скъсани гащи във вид на некъпан полумесец. Друг път се хили беззъбо от усмивката на окаяник, който с родините си успява да събере пет-шестнадесет зъби общо.

Не рядко я търсят в кофите сред боклука пенсионирани професори в последен диалектичен напън за оцеляване. Някои успяват. Успяват да оцелеят, а истината не я намират и продължават да я търсят сред боклука.

Понякога универсалната истина е невидима и се чува през стените на къщите като рев на гладно дете или стенание на пребита жена. Друг път напротив – лъсва в цялото си великолепие на танкоподобно превозно средство, управлявано от блестяща блондинка с хавайски тен.

Понякога се промъква по късни доби в болнавия сън на старица, или немощен пенсионер и ги пребива. До смърт. Но за сметка на отнетия им живот открива десетина лева, скътани за черни дни, които пребитите пенсионери така и не доживяват.

Такава е фундаменталната истина. Ще речете, кому е нужна тя? И защо пък е фундаментална. Остави, ами пък и истина!? Не мога да ви отговоря. На мен не ми е нужна. Нито ме храни, нито съм щастлив от съществуването ѝ.

Обективната ни реалност се слива с фундаменталната истина и потвърждава нейните постулати. Ще кажете – жалко. И ще сте прави. Ако ненавиждайки я решите да бъдете лъжци няма да ви съдя. Аз също съм слаб като вас и не мога да я приема за своя. Затова у нас лъжата е национален спорт, а на хората, които се придържат към истината не се гледа с добро око.