автор: Drugiyat

В часа на нощните мъгли -
когато обръчите оковат сърцето,
започва в тебе нещо да боли
за онова, което е било отнето.

А ти се чувстваш стар и похабен,
уплашен от смъртта на вековете,
затворен в рамките на своя ден,
през който мрачно веят ветровете.

Превръщаш се във мъничка следа,
която времето безжално ще изтрие
и даже сянката на вечното сега
не може с булото си да покрие.

Желаеш да се върнеш в своя сън,
но плочата не ще да се обърне
и ти сам като отекнал звън,
при който никой никога не ще се върне.

В часа на нощните мъгли -
когато почне да боли сърцето,
за миналото не жали
и не проклинай битието.

Не вярвай повече на своя сън
и онова, което е било отнето,
излез във утрото навън
и премини със нежност през полето.

Постой за миг край малката бреза,
сложи ръка на пясъка, където
една отронена от времето сълза
отново ще роди във теб детето.

И погледни към белите скали,
в които слънцето пронизва небесата -
преди да паднат нощните мъгли
и да започне да боли душата.