автор: typa

ЧАСТ ШЕСТА
Развръзката

- Така попаднах в Предверието на Неприкосновената реалност – своеобразно съчетание на пространствени отрязъци от множество други реалности, отстоящи далеч от Нея.
За Година Нула в Неприкосновената Реалност (ГННР ), символично беше определена годината 2222-ра от общоприетото летоброене. Четири двойки, или четири по две. Винаги равно на осем. Символът на тази цифра максимално се доближава до знака за Безкрайност. Безкрайното съществуване отвъд предела на Реалността. Знам, че звучи доста високопарно, но не е ли тази мечтата на Човечеството от всички Времена и Реалности – елиминиране на риска от погиване, заличаване, изчезване на човешкия род!
- Срещна ли там родителите си, в крайна сметка? – прекъсна го Върбан. Първоначалният му ентусиазъм беше поотминал, а на негово място отново се настаняваше тревогата за дома и собствените му близки. Първан се втренчи в него.
- Да – кратко отвърна той – Те довършиха обучението ми и ме превърнаха в пълноценен Висш.
- Извинявай, но ми идват в повече претенциозните ти терминологии и усукани фрази... Какъв тогава е бил смисълът от цялата тайнствена символика? Посети ли изобщо 270 година и какво търсиш в 1988-ма? И защо, всъщност, не сте отпътували вкупом към Светлото Бъдеще, или както там го наричате, за да завърши историята с хепи енд веднъж завинаги! – Марина се пресегна и награби големия олющен термос, който, кой знае как, се беше озовал на собствената му кухненска маса.
- Пийни от чая, ще те отпусне – подкани го тя и разля щедра струя в празната му чаша. Той я стрелна за миг и укорително сви устни. После вдигна чашата и отпи едра глътка. Първан търпеливо го изчака, преди да отговори. Живите му очи сякаш се подиграваха с момчето.
- Защото, драги ми приятелю, както навярно сам се досещаш, Светлото бъдеще се достига, само ако си уредил докрай сметките с Миналото си. Това се отнася и за всеки персонално, и за обществата като цяло. В противен случай призраците от Миналото ще тровят бъднините ни до последно. Моите лични призраци бяха два – Репликаторът и Дефтера.
- Но, какво общо, по дяволите, имам аз с всичко това! Историята ти започна да ми дотяга – Върбан нервно се надигна от стола си и заставайки край прозореца, загледа незаинтересовано навън. Беше се смрачило и в стъклото се отразяваше смръщеното му лице. Марина съчувствено се усмихна на отражението му.
- Нормално е да си шокиран и нетърпелив, но не се изнервяй. Тепърва ще се налага да свикваш, затова просто го изслушай – Загриженият й тон му подейства. Първан се изправи до него.
- От скъпите си родители получих неподозирана информация и заедно посетихме невероятни места, но сега няма да говоря за това. Напускането на тяхната рождена реалност и превръщането им в едни от най-значимите Висши е отделна история. Тя ми помогна да проумея неизбежността на завръщането в споменатите две далечни години. Оставената енигматична символика беше постигнала целта си да ме мотивира и подготви, защото в онези отминали епохи трябваше да подкрепя предците си в жизнено важни за тях моменти.
- Предците? - Върбан се втрещи – Да не би аз да съм един от тях!?! – осенението сякаш го подкоси и отново го върна на стола – Жизнено важни моменти...! – Мъжът не реагира - Някога ще съм ти баща, нали?! – тихо изрече момчето. В стаята настъпи тишина.
- Не.
- ... Неведоми са Божиите пътеки. Невидимо се грижи Той за тях. Едни са равни, слънчеви и меки, изпънати до хоризонта чак. Други – криволичещи коварно, макар и живописно безметежни. Трети пък, отчайващо фатални, а краят им – спасителено надежден... Идеята е, че накъдето и да вървим, не бива да се страхуваме, защото страхът прогонва всевишния от пътя ни и довежда ония призраци, погубващи вярата в него. Неведоми са пътищата му, но всички водят към собственото ни относително бъдеще. Какво ще е то и колко ще е далечно, до голяма степен зависи от самите нас. Жизненият ми път досега, колкото и да е кратък, го потвърждава – Марина, която до момента мълчеше, приключи неочаквания си монолог. Върбан горчиво й се усмихна. Чувстваше се по-добре, явно чаят му беше подействал.
- Като ще го удряме на дървена философия, нека ти споделя любимата мъдрост на баба си – „Пътят на мравката рядко е по-дълъг от човешка стъпка”.
- Прекалено песимистично. Повечето разумни човеци внимават къде стъпват – Момичето му върна усмивката - Пък и не те са създатели на мравките, а онзи, който е създал и самите тях, по нечий образ и подобие. – Първан застана между двамата и обгърна раменете им.
- Славните ми младежи обсъждат същността на Създателя. И аз често съм се питал за Него. Казват, че това е Бог. Но Бог може да е всичко. Той може да е невидим властник-супергерой, който по своите неведоми пътища контролира цялата Вселена. Може дори да е изкуствен интелект, съвкупност от частици, присъстващи в самите нас и навсякъде около нас, оказващи влияние върху всяко явление или събитие. А би могъл и да е просто Сила, непонятна за никой разум и интелект. Явно предпочита да се крие, невидим като Времето и необятен като Пространството. Вероятно влияе върху всеки един по различен начин. Казват, че Той е нашият Родител-Отец. Казват и какви ли не други неща... Струва ми се, че няма значение кой е Бог и къде се крие. По-важните въпроси, според мен, са кои сме ние, какви сме ние и какво искаме от самите себе си. Навярно изглежда егоистично и самонадеяно, но това е само на пръв поглед. Защото, отговорим ли си коректно и справедливо на тези въпроси, каквото и да ни коства това, без страхове и предразсъдъци, Той сам ще ни потърси. Успеем ли да се самоосъзнаем, ще спрем да се чувстваме като сираци. Синовното ни поведение безспорно ще му повлияе и ако действително сме Негови чада, все по нещо ще заприличаме на Него. Това осъзнах, докато търсех собствените си родители.
Първан завъртя глава презрително-иронично.
- Бла-бла! Сякаш съм попаднал в своеобразна пространствено-времева религиозна секта.
- Не си! – скастри го строго мъжът - Както виждаш, не ти се предлагат голословни теории. Неслучайно се намираш в собствения си дом, изолиран в отделен времеви джоб. Това би трябвало да те убеди, че в която и точка на времето да попадне човек, навсякъде е колкото гост, толкова и домакин. И тримата сме доказателство за това, намирайки се в различна от рождената ни реалност.
- Но за разлика от вас, аз още не знам защо съм тук.
- За да се убедиш, че е възможно. Както и за да се опознаем. Припомням ти, че си специален. Скоро ще те изпратим оттук, но сам ще поискаш да се върнеш. Ще бъдеш обучен и подготвен за Висш, но преди да попаднеш в Неприкосновената, ще изпълниш отредените финални задачи. Така, както аз изпълних своите. Енигмата се оказа вярно решена, с тая разлика, че в 270-та не помогнах на майка си, а на Марина. А тук, за мое щастие, открих и своя баща.
- Който не съм аз, но пък разбрах, съм „специален”. Ти ли ще си Менторът ми?
- Не. Забрави ли, че съм с блокиран достъп! Аз ще се грижа за Марина и баща си. Когато се върнеш, ще ме заместиш в това, а мен ще ме отзоват в Неприкосновената. Достъпът ми ще бъде възстановен веднага, щом унищожа Репликатора, а вие двамата ще го потвърдите.
- Но аз дори не знам как изглежда!
- Изглежда като ей този термос. Цялата му конструкция е вътре, така не бие на очи. Ще ти демонстрирам, но бъди внимателен. Това ще е първият ти и единствен урок от мен. После си тръгваш. Менторът ти ще те чака. Това е.
...................................................................................................................................................................
Върбан отвори очи и въздъхна облекчено. Отново се намираше у дома, в своята реалност. Сякаш товар падна от плещите му. Шокът от всичко преживяно и чуто беше натежал и сега се нуждаеше от възстановяване. Разполагаше с броени дни да се подготви за обучението си. Нямаше с кого да се прощава. Родителите му живееха в чужбина, а на познатите просто щеше да съобщи, че заминава. Потърси лаптопа, активира онлайн версията на любимата си радиостанция и влезе в социалната мрежа. Имаше дузина бележки и покани. По навик отвори първата. На екрана се появи някаква икона, в чийто образ беше вплетен тест. Зачете се механично: „Това е най-чудотворната икона, която сбъдва желанията на този, който я зърне. Всеки, който я сподели, ще получи всичко, което пожелае. Сподели я непременно до утре! Действа! Не я подминавай!!”
Върбан поклати глава в неодобрение. Отново този стремеж към лесни постижения с мисълта, че ти се полагат, само защото си спазил определен ритуал или си се помолил, без да си даваш сметка дали реално си ги заслужил. Не можеше да го разбере, но толерантно го подминаваше като слабост на човешката природа. Веднъж сподели това в разговор със свой приятел, познат с религиозността си. „Ти си атеист и неверник”, беше отвърнал приятелят, „Затова не разбираш. В това няма нищо лошо, дори е благородно, защото ценността тук не е наградата, а вярата, укрепваща духа и даваща морални сили.” Върбан не беше съгласен. Така описаната вяра по-скоро му приличаше на суеверие. Каква ще да е тази благородна вяра, даваща морални сили, която те назидава с възмездие, ако не я натрапиш на всички останали. Толкова ли можеше „пресветата” църква, или просто си затваряше очите?! И, ако е така, с какво нейната религия беше по-добра от примитивните езически вярвания! „С писаното си свещено слово”, не закъсня готовият отговор на религиозния философ срещу него. Върбан не отвърна. Не искаше да навлиза в излишен спор и да се превръща в съдник на цялото религиозно човечество. Съзнаваше, че вярата без наука е невежа, а науката без вяра – безчовечна. Религиозните догми като монопол над вярата обаче, го отблъскваха. „Нека разсъждаваме необременено”, размишляваше той. „Като се има предвид, че повечето езически вярвания са възникнали по време на геоцентричното схващане за вселената, ще е глупаво да заничаме зад всяка примитивна история (да речем онази за таблата и трите кита), търсейки там някаква скрита мъдрост и символика. Трите аврамически религии също са отпреди Галилей, но и лежат в основата на съвременната цивилизация. Учените от Багдадския халифат (10 в.), например, са успели да изчислят обиколката на екватора с почти съвременна точност, единствено с помощта на тригонометрията и новоразработените тогава алгебрични уравнения. Същевременно Църквата е укривала карти на света с удивителна точност, много отпреди Колумб и географските открития. Ето защо е пределно наивно свещените книги на тези религии да се приемат буквално. Значи и те не са нещо повече от отживелица и средство за манипулация. А възможно ли е да са изтъкани от символика, завоалирала световното познание и „свещената” мъдрост, както твърдяха техните защитници! Едва ли, като се има предвид, че доктрините им често изпадат в противоречия помежду си. Няма противоречие, всичко е въпрос на тълкования, казваха някои, лесно забравяйки реките от кръв, пролети в подкрепа и защита на отделните тълкования. Излизаше, че това не са битки за вярата, а за тълкование на древни записки с неустановен произход. Но, блажени са вярващите, дорде останалите се гърчат в съмнения...”
Въпреки емоционалния си характер, Върбан имаше рационален ум и предпочиташе да води безкръвни битки на полето на науката. Изследователският му дух беше разсеял и последните колебания относно смисъла на предстоящото пътуване и ползите от новото му обучение. Извади снимката със символи, завещана му от Протий на сбогуване и за миг си припомни. Уравнения, изобретения, икони и... Марина! Изведнъж се заслуша в радионовините. „Вокалистът Ози Озбърн е номиниран за Глобална Икона на тазгодишните музикални награди... останете с най-екстремното радио в ефира - Арес-ФМ!” Погледът му отново попадна върху символите на снимката. Ар Ес Еф Ем, или RSFM. Абревиатурата на репликатора, прочетена наобратно. „Поредната ирония?! Може би наистина няма случайни неща, ето в какво бих повярвал” – помисли Върбан.
Компютърът изписука. Ново съобщение. Погледна аватара, беше Иконата – онази, първата, която го изпрати в „отвъдната” реалност. „Здравей и добре завърнал се  Велосипедът ти е при мен. Името ми е Дефтера и от днес съм твой Ментор. Ако си наясно с това, потвърди и чакай указания. В противен случай – блокирай профила”
Върбан набра отговор и посегна към клавиша Ентер.
Потвърдено. Няма връщане назад.
............................................................................................................................................
Минаха няколко години. Обучението наближаваше края си, а Върбан беше се превърнал в Терций – Достойният кандидат за Неприкосновената. Донякъде беше проумял смисъла на Протиевата загадка. Призванието му на Висш щеше да го върне в реалността на Марина, чийто образ ревниво пазеше от самото начало. Съзнаваше общото им бъдеще и това го правеше щастлив. Репликаторът щеше да бъде безвъзвратно заличен, а създателят му Протий щеше да придружи Висшата икона Дефтера до Неприкосновената, в която заедно да изживеят дните си.
Но новоизлюпеният Терций дори не подозираше неизбежния крах на колонизираната от него реалност. В онзи предопределен момент от нея щяха да оцелеят само четирима – Той, Марина и неродената им още рожба - бъдещата майка на Ментора Протий. Четвъртият? Протиевият баща, разбира се. Кой, в крайна сметка, беше той!? Навярно някои се досещат, но, както вече се спомена – това е отделна история.