автор: IGeorgieva

Това е забавно-трогателната и в някои отношения поучителна история за първата коледна картичка, подарена от моя седемгодишен син. Всяка прилика на героите и събитията в нея с реално съществуващи не е случайна.
Историята започна една съботна утрин, когато, пристигайки на работа, ме посрещна празничният надпис „26 дни до Коледа”. Беше неочаквано и приятно - хубав повод с колежката ми да обсъдим коледните теми. Тя въодушевено ми показа и картичките, изработени от деца от социални институции - част от благотворителния проект, в който нашето училище участва. Вече знаех за прекрасната инициатива в помощ на младежите, напускащи тези домове, и бях решила да се включа. Винаги съм смятала, че ако държавата полага грижи за екзистенциалните нужди на по-малките, то вече порасналите, които поемат сами по своя житейски път, са изключително ощетени от съдбата и обществото ни. Без добро образование, без семейна подкрепа и без средства за препитание шансовете им за прилично съществуване са, за жалост, минимални.
Когато се прибрах у дома, показах картичката на децата си.
- Вижте каква коледна картичка съм купила. Направена е от деца, които живеят в домове, защото нямат родители. Като тези, за които занесохте играчки във вашето училище.
- Много е хубава, – чух от двете си страни.
- И кой се грижи за тях? – полюбопитства синът ми Митко.
- В момента учители и възпитатели, но скоро те сами ще трябва да се грижат за себе си – обясних аз. - И така, на кого да я подарим?
Митко бързо дръпна картичката от ръката ми.
- Знам на кого. На мис Маша – без сянка на колебание каза той.
- Добре, хубаво.
- Но после ще ми трябват и за другите госпожи.
- Ще купя – обещах аз.
Видях как взима химикалка и започва да надписва плика. Оставих го да твори и се заех със свои неща. Бяха изминали около пет минути, когато забелязах, че още се труди на същото място. Толкова време за две имена! Приближих се да проверя. Пожеланията за мис Маша бяха изписани напряко с големи разкрачени букви. Отдясно съвсем уместно стояха имената на изпращача и получателя.
- Върху плика пишем само от кого и за кого е. „Честита Коледа” и всичко останало трябва да е върху самата картичка. Ето тук вътре – показах му аз.
Дадох си сметка, че той едва ли е виждал много такива преди. Всички, които изпращам, са електронни. Ако все пак му е попадала някоя, е било, когато изобщо не е можел да чете.
- Сега какво да напиша тук вътре? – попита той.
Явно част от вдъхновението му бе пресъхнало, не без моята помощ. Прегледах съчиненото до момента.
- Напиши, че й желаеш много здраве.
Не след дълго червената картичка със зелено коледно дърво и оскъден надпис бе прибрана в украсения с пожелания плик.
Бях забравила за случилото се, когато в първия ден от новата седмица Митко пристигна от училище и гордо съобщи, че мис Маша е харесала много картичката и благодари на всички нас за вниманието. В този момент не можех да повярвам на ушите си.
- Ти днес ли й я подари?
- Да.
- До Коледа има още три седмици!
- Но тя много се зарадва. Наистина много. Кога ще донесеш останалите?
Такава е историята за подранилия коледен дух у един ентусиазиран подател, на когото хубава благотворителна инициатива позволи да изрази чувствата си. Признавам, че беше малко вероятно да купя коледни картички по друг повод. Така че, мис Маша, моля не изхвърляйте плика – той е част от посланието. Пожелавам ви от все сърце всички картички, които тази Коледа ви донесе, да са заредени със същата неподправена искреност, възхищение и любов.

София, 3 януари 2013 г.