автор: typa

УВОД

Хората им се молят, кланят им се, вярват в тях, принасят им дарове и честичко ги докосват за здраве и късмет. Иконите. Не различните тотеми, чучела и всичките му там езически дрънкулки, а именно иконите. Всъщност, днес те са широко разпространени най-вече из суеверно-религиозния свят на ортодоксалното християнство, самонарекло се с претенциозното име Православно. Но не винаги е било така. Дори е имало периоди, когато са били забранявани, поради реалната опасност култът и преклонението пред тях да засенчи венцехваленето и раболепната коленопреклонност пред поредното Императорско Величество. Впоследствие, разбира се, робуването на подобни скрупули е било успешно преодоляно и оттогава до ден днешен тия „чудотворни” плочки с изображения на светци и светици носят всякакви, най-вече финансови облаги, на техните идейни и материални разпространители.
Защитниците на иконопочитанието учат, че в понятието „икона” се съдържа същностната отлика между образа и неговия първообраз. Отъждествяването на иконата с нейното изображение превръщало иконопочитанието в идолопоклонничество. Но ако се знаело, че има отлика по същина, идолопоклонничество нямало да възникне. Иконата, казват нейните защитници, е средство, с помоща на сетивните възприятия да се въздигне трансцеденталната реалност. Прочее, на Седмия Вселенски събор се решило, че честта, отдавана на иконата трябва да се оказва на първообраза. Покланящият се на иконата, да се покланя на оня, който е изобразен на нея. И да не се почита самата икона, а нейното изображение. Така, чрез поклон и целувка, да се дава външен израз на вътрешните преживявания.
Вероятно, това го знае всяко хлапе, загащило униформата на някоя семинария. Но то може би не е наясно, че съществуват и други икони, различни от религиозните образи и тези икони са не по-малко влиятелни и значими за техните последователи.
Върбан отдавна не беше хлапе, а още по малко възпитаник на някое духовно училище и затова иконите слабо го интересуваха. В действителност, понятието „икони” той асоциираше единствено с кичозните емблемки, накацали по баналния природен пейзаж, изпънат връз екрана на лаптопа му. Навярно затова се удиви на признанието на девойката. Но, нека не бързаме.

ЧАСТ ПЪРВА
Светицата

Из местната преса:
„Миряни стигнаха до бой в защита на реда си пред църквата. Възрастен мъж припадна, докато чакаше на опашка пред митрополитския храм, за да се поклони пред чудотворната икона. Линейката пристигнала на 15-ата минута, но медиците само са констатирали смъртта му. Аутопсията показала, че пенсионерът е починал от инсулт.”... „Стотици християни се вкопчиха в люта битка помежду си, само и само да влязат в храма и да се докоснат до чудотворната икона. Дори полицаите, които трябваше да съблюдават реда, не успяха да овладеят положението. До разгорещяването на страстите се стигна заради няколко тарикати, опитващи се да заобиколят хората, пристигнали в ранни зори и запазили ред пред църквата. Всичко това помрачи тържествата по повод храмовия празник на катедралата, които тази година се организират с небивал размах. В петък в града пристигна Вселенският патриарх, а също и чудотворната икона от Йерусалим, която се пази в храма на Гроба Господен. На тържествения молебен пред чудотворната икона присъстваха повече от 40 духовници от Епархията и митрополити от цялата страна.”
Девойката прибра вестникарската изрезка в папката и въздъхна. Дано днес не се повтори, помисли тя и заключвайки входната врата, се отправи към двора на Църквата. Там вече се бяха струпали достатъчен брой хора, че да може местният митрополит да започне тазгодишните тържества на храмовия празник. Така и стана. Митрополитът подхвана речта си, докато миряните припряно се наместваха в сборището. Девойката зорко наблюдаваше тълпата и като че търсеше някого в нея. Междувременно митрополитът нареждаше „...вече подкарала 16-тата си година. Веднъж в околностите на града тя срещнала Олимврий, Управителя на източните страни. Той идвал в техния град, за да предава на съд християните. Необикновената й красота така поразила управителя, че му дошла мисъл да я вземе за жена...”
Реши да заобиколи отсреща, като едва се добра до периферията на множеството, и отново се огледа внимателно. Явно не открила този, когото търси, неволно се заслуша в словото на митрополита „...веригите й се разкъсали и неизказана светлина я огряла. Мъченицата стояла във водата и пеела хвалебствена песен на Бога Всевишни. Най-после управителят я осъдил на смърт. Преди смъртта тя се обърнала към събралия се народ и го увещавала да познае истинния Бог, а не да се кланя на бездушните истукани. След това се помолила за всички...” Девойката снизходително се усмихна. Приказката си я биваше, но отдавна й беше омръзнала. Отново си спомни Олимбрий с неговите мазни усмивки в началото и отмъстително-подлото му държание онзи последен ден, преди да замине. Какво ли разбираше тоя смешен горделив поп! Отдавна ролята на бездушен истукан се играеше именно от него, а мнозинството му се кланяше и целуваше добре поддържаните му и не толкова благочестиви ръце. Въпреки изминалите столетия, човечеството не беше се променило особено много.
Тя си припомни как трябваше насила да целува ръцете на баща си – жреца Едесий и да се съобразява с всеки негов каприз. Още дванадесетгодишна, реши, че няма да се подчинява на волята му и от детински инат се запиля след първия срещнат скитник. Той се грижеше бащински за нея и й разказваше приказки за някакъв магьосник, който, след като бил разпънат и промушен, възкръснал и се върнал при истинния си баща, който пък живеел в голям облачен палат високо над планините. Момичето беше дотолкова впечатлено от тия истории, че всяка сутрин изкачваше сравнително високия хребет на близката планина и с детска вяра и наивност молеше оттам въображаемия отец да я прибере при себе си, за да му служи. Отецът така и не отговори, но пък за няколко години катерене и аеробни упражнения тя се превърна в здрава, пъргава и красива девойка. Такава я хареса онзи мазник Олимбрий. Беше толкова безочлив, че в безсилието си да я притежава, реши да я унизи, а после да се отърве от нея. В нощта преди изпълнението на присъдата обаче, в килията я навести, както й се стори, дълго чаканият небесен пратеник. Той я освободи от веригите и я увеща, вместо да бяга, щом се развидели, да излезе пред събралите се хора и да се сбогува завинаги с близките си. В сюблимния момент на присъдата, непознатият предизвика масова хипноза и палачът обезглави някакъв муфлон. Девойката поиска отмъщение, но спасителят й поклати отрицателно глава, като обясняваше, че не си струва. Не го послуша. Грабна пирона, който доскоро сключваше затворническите й вериги и като повдигна робата на Олимбрий, с с един замах го напъха в задните му части. Едва тогава придружителят й, на име Протий, я измъкна оттам и я отведе в някакъв вълшебен град, в който хората носеха странни и смешни дрехи, говореха чудноват език, а къщите им бяха построени една върху друга. Протий обясни, че ще останат да живеят тук и я посъветва да вложи цялото си старание за усвояване на местните обичаи. Тя се прояви като блестяща ученичка и след година усилено обучение вече боравеше перфектно с местния език. Протий й даде подходящо име и я нареди да учи в една от елитните градски школи. След още година-две момичето усвои общите познания и надмина неимоверно връстниците си. Свикна с града и вече се чувстваше пълноценен жител. А невероятните пътешествия в компанията на Протий я накараха да се убеди, че Великата Безкрайност е изпълнена с безброй обятности от бъдни и минали времена. Менторът Протий търпеливо й обясняваше устройството и взаимовръзките между тях, като постепенно я научи сама да преминава порталите от една обятност в друга. Една сутрин, след като я събуди, той й представи девойка, с която си приличаха като капки вода. „Това е двойницата ти”, каза Протий. „Тя владее всички твои досегашни познания и умения. Остава тук вместо теб, а ние заминаваме. Време е да продължиш обучението си. Отсега нататък ще те именувам Дефтера.”
Тържествената служба беше приключила и хората се разотиваха. Спомни си първия молебен, на който присъства. Беше забелязала, че в града има множество храмове. Повечето имаха камбанарии и стърчащи кръстове, а от някои се издигаха тънки и високи кули. Както после научи, поклонниците им векове наред били кръвни врагове. И сега не се разбираха много помежду си. С любопитство влезе в един от храмовете и се втрещи, като прочете рожденото си име под някакъв шарен портрет, който несъмнено изобразяваше самата нея от онова време. Бяха я превърнали в Светица! Кланяха се пред образа й на невръстно девойче, което нямаше абсолютна никаква заслуга към предците им, освен наивната решимост да се прости с младия си живот заради детинската й вяра в един Непознат. Същевременно оправдаваха малодушието, агресията и глупостта си с несъвършенствата на човешката природа и се надяваха Той да опрости греховете им. Това окончателно я убеди, че въпреки всички полезни изобретения, човечеството не е помръднало в развитието си.
Упорито продължи да се обучава при Протий, който постоянно я водеше на гастроли при Учители от всевъзможни обятности. Така, за още няколко години достигна неимоверно високи нива на възприятие и с почуда разбра, че скоро ще я отзоват в Обятността на Висшите. Почувства се богоизбрана и доста се смути, но Протий я убеди, че заслугата е изцяло нейна и това изобщо не е привилегия. Оставаше й последното изпитание. Да изнамери Достойния - последовател, когото лично да изпита и обучи. Спря се на същия град, в който пристигна първоначално. Не беше само сантимент. Както изтъкна пред Протий, нямаше логика да го е изучавала без причина в продължение на години. Той насърчи прозорливостта й, като сподели, че древната история на града неминуемо е оставила отпечатък у неговите жители. Но я посъветва да избере друго, бъдно време. Сега пък тя се зарадва. Надяваше се да го завари процъфтял и проспериращ. Не беше точно така...
...Дефтера с облекчение напусна пределите на храма, където очаквано не намери Достойния. Чувстваше се длъжна да провери. След дълги месеци обикаляне, това беше едно от малкото останали места, които избягваше в избора си. Хрумна й, че трябва да търси на открити публични пространства, където хората просто се развличат. Реши да се поразходи. Въздухът трептеше от типичната за града мараня. Премина край един от градските хълмове и се насочи към следващия. В подножието му имаше множество алеи и площадки, сгушени между дърветата, които с прохладата си привличаха огромен брой безгрижни посетители – отдъхващи старци, майки с децата си, млади атлети и лениви пешеходци. Необременените им умове щяха да я улеснят. Пресече някаква малка уличка и внезапно се спря. Този, когото търсеше, беше наблизо. Почувства го! Свърна в пресечката и се ухили. Достойният беше симпатичен мечтател, яхнал колело.

ЧАСТ ВТОРА
Достойният

Беше сварил да пукне задната гума на велосипеда си в непосредствена близост до тази част от булеварда, известна като Алеята на любовта. И докато се суетеше край него, няколко от неуморните момичета чевръсто го доближиха. Върбан ги изгледа с нескрито безразличие, колкото да регистрира броя им. Бяха четири и интересът му към тях се изчерпа, още преди да е отвърнал поглед. Махна с ръка, сякаш отпъжда досадни насекоми (простете за баналния израз) и ги забрави. Недодяланите им комплименти, примесени с безвкусно остроумничене, бързо-бързо му припомниха ситуацията, а безсрамните коментари по отношение на спуканата гума, сериозно възбудиха раздразнението му. Отвори уста да им отговори и забеляза патрулката. Движеше се откъм булеварда, бавно и безшумно като лифт-кабина, а плавно извиващите се вратове на застиналите вътре човешки фигури по нищо не подсказваха дали това са живи полицаи, или механични кукли. Автомобилът ги доближи. Предното стъкло се спусна също така плавно и безшумно, а единият от вратовете проточи навън поверената му глава, закичена с чифт тъмни очила. Върбан се огледа в лъскавите им стъкла и като заложи на опцията „Живи полицаи”, припряно опита да проговори:
- Проблем ли има? – изпревари го с дрезгаво-корав тембър главата и кимна неопределено към тях.
- Да, тези тук ми досаждат. Мисля, че са...
- Проблем ли има? – повтори гласът, този път по-строго, а очилата ловко отразиха следобедното слънце и улучиха с тънък сноп светлина Върбановия поглед.
- Не – смути се той – всъщност...
- Да, гусподин Полицай! Тоя ни тормози. Вика, чи...
- ...чи щял да ни спуквъ гумити и да ни...
- ... да ни ударва по една помпа. А-хаа! – театрално занареждаха в един глас труженичките и размахаха китки към него.
- Ясно? – отсече полицаят – Представете документ за самоличност.
- Извинете! Господинът чакаше мен. С нищо не ги е засегнал – намеси се четвъртата компаньонка, която до този момент стоеше незабелязана в миманса.
- Виж ти! – двусмислено възкликна полицаят, след като успя да я огледа от глава до пети – да се чуди човек на кого да вярва.
- Ето ви личните ми документи. Сега вярвате ли ми? – Младата жена се пресегна и му подаде класьор за документи. Полицаят издърпа стърчащата от единия край банкнота и върна документите на притежателката им. Това с банкнотата, естествено, остана скрито от околните присъстващи.
- Благодаря! Имате ли нещо да добавите? – обърна се униформеният към младежа.
- Ами, не... аз...нямам претенции... – окопити се той.
- Спокойно, това е достатъчно. И умната, не се въртете повече тук! Вие там, не досаждайте излишно на хората, да си нямаме неприятности – Последното беше предназначено за трите гротескни грации, които, като изгледаха с почуда и озлобление колежката си, свърнаха настрани и се скриха зад ъгъла на близката кооперация.
- Защо се намеси? – запита Върбан, след като патрулката се отдалечи.
- Оплакваш ли се? Не разбра ли, че наистина те спасих от неприятности?
- Разбрах. Но не разбирам, познаваме ли се отнякъде, или ще искаш нещо от мен. Коя си ти?
- Аз съм Икона – усмихна се момичето.
- Какво си? – озадачи се Върбан и едва сега й обърна подобаващо внимание. Нямаше вид на икона. По-скоро му приличаше на кокона. Неволно си даде сметка, че рязко се отличаваше от трите си посестрими. Беше средна на ръст, обута в сандали на средно висок ток и с прилепнала светла рокля на диагонална кройка, очертаваща изразителната й женственост. Върху нея беше наметнала някаква дреха без ръкави, подобна на къса хламида и ефирна като воал, част от която лежеше надиплена върху естествено едрите й, стегнати гърди, а останалото падаше свободно отстрани. Тоалетът се допълваше от стилна дамска чантичка, закачена на тънка презрамка и висяща на десния й хълбок. Почти нямаше грим. Видът й предполагаше, че е скъпа компаньонка, чието място не е точно край тази алея. Но най-изумително беше лицето й. Нито много светло, нито прекалено мургаво, то трудно можеше да се нарече красиво по средностатистическите съвременни критерии. Притежаваше малка изящна уста, издължен нос в правилна форма, приятно закръглени скули и очи, обли като мъниста, с широки овални клепачи и гъсти издължени мигли, извити нагоре към тънко изписаните вежди и високото чело. Излъчваше магнетичен, направо магически чар, а от погледа й струеше благородство и топлота.
- Аз съм Икона – повтори тя със същата топла, благородна и обезоръжаваща усмивка.
- Хубава икона, няма що! Подкупваща полицаи в компанията на евтини труженички – укори я Върбан – Искаш ли нещо от мен?
- Не беше подкуп, а по-скоро откуп. Мизата сами си я определят. Ако не бях се намесила, трите ми дружки щяха да те накиснат затова, че не им върза – без да се смущава, отвърна девойката, продължавайки да се усмихва – обиграни са и знаят как да получат своето. Излишно е да обяснявам, че има и полицаи, участващи в схемата.
- А колежките ти? Няма ли да се разсърдят? Аха, забравих, ти си икона и ще им приложиш някой библейски трик – подигра я Върбан – Тъй де, божието – богу, сухото – на кварталния. – духовито изтъкна той - Досега не бях срещал жива икона. Аз пък съм Батман, приятно ми е - Беше започнало да му става забавно. Тази си я биваше и си струваше да се поотпусне. Пък и още не беше наясно какво иска от него.
- Точно така, Икона съм – търпеливо потрети девойката – Нямам нищо общо с онези жени. Те дори вече не ме помнят, както и полицаите. Банкнотата, кято им дадох, всъщност е обикновен лотариен билет с изтекъл тираж. Намесих се единствено заради теб. Знаех, че ще претърпиш произшествие и предугадих какво ще се случи.
- И с какво съм толкова специален? Не предугади ли, че бих могъл и сам да се справя? Толкова ли безпомощен ти се сторих?
- Всъщност, да – чистосърдечно призна момичето.
- Стига глупости! Кажи ми какво искаш – настоя Върбан и вдигна велосипеда от плочника – Иначе си тръгвам.
- Умея да разчитам хората. Ти си интелигентен и духовит, но не си Батман, а обикновен младеж. Не си специален с нищо и в момента няма какво да ми предложиш. Единственото, което ми се иска, е да повярваш в мен. Докосни ме.
- Ха, издаде се! И аз умея да разчитам – Не си никаква икона, а отегчена труженичка с развинтено въображение. Тръгвам си.
- Както искаш. Не те задържам, нито се засягам. Гарантирам ти, че скоро няма да си спомняш за мен. Но не флиртувам, повярвай ми. Нито ти кроя номер. Просто искам да ме докоснеш.
- Каква е уловката тогава? Както и да е. Ако те докосна, ще ме оставиш ли на мира?
- Именно. Мнителен си, каквито са повечето хора спрямо околните и дори близките си. А същевременно вярват в най-различни глупости или се доверяват на непознати, само като чуят за лесна изгода с минимален залог. Последното не се отнася за теб. Ти не си такъв. Поне още не си станал. Докосни ме и ще те оставя на мира. Нищо не губиш, нали така? Или те е страх!? – на свой ред го подигра момичето.
- Не ме провокирай! За мен си непозната и няма как да ти се доверя.
- Просто ме докосни. Хайде!
- Как трябва да те докосна? И къде? – Върбан пусна велосипеда, бавно изпъна ръка и от дистанция докосна нейната малко под лакътя.
- Готово – прибра ръката си той. Стори му се глупаво и се засмя – И сега какво?
- Сега ли? Наслаждавай се на пейзажа. Доскоро в трансцеденталната реалност! – девойката плавно избледня и се разтвори в пространството. Изведнъж главата му натежа и Върбан седна на близката пейка, затваряйки замъглените си очи. Разтърка ги с длани, докато пръстите масажираха слепоочията му. После ги отвори и изненадано се огледа.

Следва продължение