автор: melange

От залеза, в нюанси меки,
нощта пробудно се разлива.
През тъмното пълзи полека
и шепне тишина мъглива.

Луната - бледа, бяла сова,
задипля облаци вълнисти,
надвисва и ме очарова
сред купол трепкащи мъниста.

В такива нощи съм без дъно.
Обсебена. Витална. Лунна.
Очите ти във мен безсънно
потъват с обич тънкострунна.

Загубвам усета за време
и с разума, и в сетивата.
Когато тялото ми вземаш,
отнемаш ме от мен самата.

Тогава шепна на звездите
и моля ги да разгадаят,
дали все тъй ще ме обичаш
безсънно в края на безкрая.