автор: Milanov

Нощ, тиха и спокойна – като пътник към отвъдното. И няма повей или звук на птица. Стоя и се взирам в тъмнината, безнадеждно луд очаква да се покаже силуета ти от непрогледния мрак.
Но се боя от безвъзвратното минало, където си. А толкова искам с ранената си душа да видя пред себе си онази загадъчна усмивка, с която ми подсказваше пътя към твоята отчайващо далечна любов. Ти дълбаеше в моите мечти, ровеше се властно в чувствата ми. И като клошар, господстващ над нищетата, се наслаждаваше на моето безумие.
Няма те. Но чувствата отново връхлитат. Боли. Вървя към теб, без да зная дали съм буден или спя в тази болезнено дълга нощ….
Не издържам. И бера цветя, виновно крача сред тях. Улични рози – за теб. А после звъня пред дома ти с безразсъдството на отчаян влюбен, изгубил всичко. И себе си!
Отваря се врата - скърца заплашително. Но влизам. Сякаш спиш. Обсипвам те с цветя и си тръгвам. Завинаги!
Пет години любов, а сега надвиснали спомени шептят за красота и тайнство.
Да, с очи говорехме. Страстта се луташе между нажежените зеници и в щастливите ни мигове чувствата плуваха в блажена хармония. Любехме се, дръзко гребяхме от мимолетната наслада на вечността.
Къшей надежда се люшкаше във вълните на живота сред коварната му усмивка…
Няма те. А аз се нося по абсурдното течение на злъчната простота, без да знам има ли някъде пристанище, в което да мога да заспя. Да прегърна спомените си и всичко от стаеното минало.
Жив съм. И усещам упрека ти. А нашите невероятни мигове с гладиаторско превъзходство продължават да ми напомнят за твоето съвършенство.
Утрото тропа по изтънялата черупка на нощта. Сноп лъчи се провира през нея и затопля умореното ми лице - като оскъдна надежда. Ден е…