автор: omega

"5. Други паднаха на канаристо място, гдето нямаше много пръст, и скоро поникнаха, защото нямаше дълбока почва;
6. а когато изгря слънцето, пригоряха, и понеже нямаха корен, изсъхнаха.
Евангелие на Марко, гл.4, ст. 5-6"

Мечтите ни, угаснали без време,
ще се превърнат в шепи звезден прах
и черната умора ще заеме
пространствата, опразнени от тях.

И чувството на незадоволеност,
на глухата, кънтяща самота,
дошла от принудителната леност,
ще ни увлича властно в пропастта.

И само думи, бледи сиви думи –
като тесто, неставащо за хляб,
в потискащо, разстройващо безумие
ще шепнат в нас: „Ти беше слаб… слаб… слаб…”

Зад нас – на спомени развалините,
пред нас – не път, безкраен коридор,
пуст коридор, със плесен по стените,
със плесента на нашия позор.

И ще вървиш по него мълчаливо,
и сам ще си говориш – жалък луд,
и всичко ще е сиво, сиво, сиво
и тъжно като в старчески приют.

Ще викаш, ще крещиш, от яд ще плачеш,
с ръце ще дращиш голите стени,
като слепец нозете си ще влачиш,
залутан в непрогледни тъмнини,

докато най-подир съзреш вратата –
бленуваната жаждана врата,
към нея ще се втурнеш, но когато
отвориш я, там ще те чака… тя…

Мечтите ни, угаснали без време,
ще се превърнат в шепи звезден прах,
и ний, попаднало на камък семе,
безплодни мрем – най- страшният ни грях.