автор: frezija

/Начин за справяне със страх
или оставане в настоящето/

Тази есен дюлите не светят.
Татко си живее на небето.
Мама все по-често боледува,
а навън мирише на сбогуване.
Тази есен има кръв по жиците
и за пръв път чух как плачат птиците.
Влагата просмука всички стихове,
после заживя във мен, на тихо.
Привечер излиза през клепачите.
Прилича на сълзи, но аз не плача!
Прилича на тъга, но аз не страдам!
Тази есен всичко ми окраде!
Но още имам старата си кожа,
бегъл спомен как се служи с ножа,
как страхът от корен се пресича,
как човек до лудост се обича!
И стоя като дървото дюлено,
с корени, забити в онзи юли,
който взе баща ми и ми рече:
„Смъртта е обещание за вечност.”