автор: gringo

Седемнадесета глава

Когато излезе от селото, генералът съзря на около километър вляво от пътя червен покрив с кръст най-отгоре, застинал като кораб с алени платна сред безветреното море от зелени корони на близка горичка.
„Това, значи, е манастира!” - рече си Боев и спря вдясно от пътя. Без да гаси мотора, извади мобилния телефон и се обади на поп Георги. Номерът взе от кмета, който бе научил от киселата Ганка вероятното местонахождение на Иван и осведомил генерала за него.
Попът тъкмо бе слязъл в манастирската изба и точеше от малко буренце в стъклена кана ракия с кехлибарен цвят, когато звънът на джиесема му го стресна и той за малко не изтърва стъкления съд. „Мам-м-м-м....!” - щеше да се изпусне, но се въздържа, защото бе не само на светата манастирска земя, но и защото бе превил благоговейно гръб в молитвена поза пред не по-малко святото от чудодейната икона на света Богородица тумбесто дъбово буренце в скъпия на сърцето му таен приземен олтар. „Баш сега ли се пресетиха да ме търсят, кога пълнех каната?! Щях да я строша, та после да ме е яд ... И не за стъклото, а за ракията!.... То това не е ракия, а божа благодат, райска амброзия!... Цокнеш ли си малко, забравяш сичката си мъка на тоя грешен
свят и само блажено се се усмихваш, изпълнен с чувство на доброта и всеопрощение и към врага си тоже...” Поуспокоен, отец Георги изчкака да се напълни съдината и я остави внимателно отгоре на бурето, като преди това затегна здраво канелката - да не би чудотворната течност да изтече. Едва тогава измъкна от джоба на черния си панталон телефона, който бе престанал да звъни. Попът мислеше да не се обажда и а-ха да го пъхне пак в джоба, когато нов звън настоятелно го накара да промени решението си. „Щом дава толкова зор, може и нещо важно да е!” - и той натисна копчето за включване.
- Свещеник Георги Гьорев? - чу добре модулиран глас с въпросителна интонация.
- Същият! Кой е на телефона?
- Не ме познавате, казвам се Боев разследвам изчезването на един ваш съселянин.
Попът , както и останалите жители на Долно Бунище, още не знаеше нищо и се изненада.
- Какво отвличане, тука нищо не знаем...
- Не се знае отвличане ли е - просто човекът от вчера го няма и близките му се тревожат. Но моля, изслушайте ме и ще прецените дали може да ми помогнете да разплетем колкото се може по-бързо този случай. Първо ме извинете за притеснението и неудобството, което ви създавам, но от разговора с кмета ви разбрах, че сте човек, на когото може да се разчита. Той ми даде вашия номер и ме увери, че ще ми съдействате. А и познавате добре хората от селото.
Отец Георги слушаше и любопитството му нарастваше. Щеше му се да запита за кой става дума, но реши че непознатият сам ще му го каже и продължи да слуша обработения равен глас.
- Молбата ми е следната - искам да изиграем една малка сценка. Когато разбрах от кмета, че организирате сбирка под ореха, ми хрумна идеята да се включа в групата. Но нямаше как да стане това, защото съм чужд човек и тогава си помислих - ами ако се окажа познат на някой, например на попа на селото - авторитетна личност, както научих, то може и да ме поканят на трапезата и след като си пийнат и се разговорят, може да изпуснат нещо, което да ми даде отправна точка в разследването. Отче, случаят е специален и трябва да се разреши срочно и проблемът е, че ако не успея, може да загазят и други хора, затова се надявам много да ми помогнете!
- То, да ви помогна, но малко ще е трудно... Местните хора са подозрителни и макар че са селяни, надушват нещата и имат трезва преценка. Друг е въпросът, че обичат да се правят на гламави...
- Не се притеснявайте, дръжте се естествено - все едно сте срещнали другар от казармата, минало е време и спомените са поизбледнели, а и на такива сбирка хората общуват по-свободно, след някоя и друга чашка желанието да се отпуснат ги кара да се държат приятелски, да кажат нещо интересно...
- Всичко това добре, съгласен съм, ще направя каквото мога. Само кажете най-важното, което трябва да знам за вас- външен вид, име и т.н...
- Добре, слушайте внимателно, казвам се Милчо Боев, на петдесет години съм, висок метър осемдесет и осем,- гласът от джиесема замлъкна за секунда – а вие, отче, къде сте служили?
- В Плевен, ама в кеча, трудовак го речи, щото бях неблагонадежден заради баща ми, който също беше свещеник...
- Ясно, ясно-о-о! Това е добре, защото и аз съм служил в Плевен, само че в ШЗО-то, в школата за запасни офицери. Но познавам града, а и знам поделението на трудовите, там, до месокомбината. Пред техния порцион нашата чорба в столовата на школата пет пари не струваше... А уж за офицери ни готвеха!..”
- Офицери ли, командири ли, не знам, ама питаш ли ни нас, трудоваците, по цял ден с лопатата или мистрията! Затова и разкладката ни беше по- друга!..
- Отец Георги, благодаря ви! - прекъсна го генералът. - Ще го изиграем с вас тоя скеч и след него вече няма да ни се налага да се правим на артисти, защото вече наистина ще се познаваме...
- Дай боже да излезе нещо от тоя цирк, че ако ни усетят, тия зевзеци ще ни скъсат от майтап - най-вече мене, де...
- Идвам след пет минути, с един прашасал джип съм, обаче аз съм с костюм, падам си по хубавите дрехи...
- Заповядайте, заповядайте, стари казармени друже, пък ако се получи, може от поп да се преквалифицирам в артист и да почна да припечелвам по панаирите като циркаджия... - ухили се в брадата си дядо поп, който беше артист по душа и мреше за майтапи и зевзеклъци. - А кой е изчезналият? - попита най-накрая, но приятелят му от казармата Милчо Боев вече бе затворил.
Отецът се изправи и замислено се загледа в каничката, по чието стъкло хвърляше златисти отблясъци единствената крушка, която висеше, оплетена в паяжини от тавана. „Мм-да, мм-да ...” - гладеше той прошарената си дълга брада, после решително стисна дръжката на стъкления съд и излезе от зимника. Обикновено носеше расо само на църковни мероприятия, а инак, както и сега, ходеше облечен в тъмни дрехи и единствено по дългата брада и проникващия дълбоко в душата тъмен поглед събеседникът му разбираше, че си има работа с неслучаен човек.
Когато внушителната му фигура се появи в рамката на вратата и Боби Полицая мерна жълтата прозрачна течност в каната, възторженият му възглас огласи полянката пред манастира и подплаши птичките, цвъркащи в зеления клонак.
- У-ха-а-а, какво купонче се заформя! Евалла, дедо попе, напълнил си я догоре! - не отлепваше блесналите си очета бившият служител в родната полиция.
- И добре е направил, че я е напълнил - важно се произнесе Петко Змизоко, - защото кога е жега, най- добре върви ракията!
- А ако е и от попската, два пъти по-добре върви! - подкрепи го Боби и бодна едно парче краставица от вече готовата салата от домати, краставици и кромид лук, сипана в огромна, почти колкото леген, синя пластмасова купа.
- Домашно производство, от мойта градина! - изпъчи шкембе той и задъвка с наслаждение. - Требе му още малко сол и зехтинец! – допълни той и като се пресегна, взе солницата с форма на гъбка и заръси стръвно салатата.
- Ха така, туряй, туряй, доматите носят на сол! - притури отец Георги и тропна еднолитровата кана на застланата с жълта захабена мушама огромна дъбова маса.
- Боби, домашно производство, ама да са живи баща ти и майка ти, че ако на тебе беше останало да оправяш градината, и едно коренче магданоз немаше да има - не се стърпя, верен на хапливия си характер, да го клъвне Змизоко. - И не прекалявай със солта, щото не всеки обича с много сол.
- Ти, философе, да беше свършил нещо, вместо акъл да даваш! Я вземи касата с бира и я пущи у кладенеца, ама я вържи преди това, че какъв си смотан, ще я пущиш, без да я вържеш и после нема да може да я извадиме... И Радойчо ше те убие!...
- Е-е-е-е, е-е-е! - проточи попът и се намръщи. - Още не седнали, и започнахте да се дърляте! Ами като пинете по едно-две! Е заради такива като вас са кръстили хубавото село Долно Бунище. Както вика Пърхутката, добро е селото, ама хората са нефелни! Та и вие сега - аз ракия ви нося, и то не ракия, ами направо елексир, божа благодат, масата сме наредили, у плакето рибата се пече, на сянка сме под ореха в тая жега, е и реката ти пее на уше - какво ти трябва повече?! Да не копаш кюмюр у Бобов дол или садиш тютюн у Родопите?!...
Попът метна по още един сърдит поглед на смълчалите се Боби и Петко и настави с нетърпящ възражение глас:
- Ти, Боби, нарежи хляба, а ти, Змизок, тури бирата в кладенеца. Аз отивам да нагледам рибата и да взема салфетки и вилици, па после ще запалим и скарата - като докарат кебапчетата и кюфтетата, жарта да е готова - само да ги метнем отгоре...
- Златни ти устенца, дедо попе, как сладко ги редиш - и Лепа Брена да те чуе, и тя ще ти завиди!.. - възхити се Петко и тръгна да сваля касата с бира от колата, а Боби извади хляба от плика и започна да го реже.
В тоя момент се чу бученето на автомобил и един прашен джип зави към манастира. Всички се загледаха в него, а попът си рече - „Само тоя Боев е, да видим какви ще ги натворим с него!” Реши да го пресрещне още при излизането от „Паджерото”.
- Айде, действайте, аз ще видя кой е. - и тръгна към мощната машина, чиято врата се отвори и от купето с изненадваща за високия си ръст лекота слезе облечен в тъмнокафяв костюм мъж.
Отецът огледа за секунди слабото интелигентно лице на мъжа с остър закривен нос и умни кафяви очи, който се завтече към него като към отдавна невиждан стар добър познат.
- А бе Гоше, много си наякнал, комита такъв! А какъв слаб беше! А здравей, служителю Божи!- на един дъх изрече новодошлият и сграбчи с сдългите си ръце плещестият попски гръб, заравяйки носа си в прошарената попова брада. - Спокойно, отче, всичко ще мине добре! - прошушна непознатият незабелязано за скришом попоглеждащите Боби и Петко към разиграващото се театро.
„Спокоен съм си аз, защо да не съм спокоен...” - рече си наум попът и като се изтръгна от обятията но върлинестия гостенин, отстъпи крачака назад и с престорено недоумение изпитателно се вгледа в лицето на усмихващия се щастливо срещу му човек. „Тоя е гърмян заек, и то неведнъж гърмян!” - набързо го прецени той. Но и дядо ви поп не е вчерашен...” След две- три секунди недоумяващото му изражение се замени с радостно удивление:
- А бе Милчо, ти ли си бе?! - провикна се въодушевено и на свой ред докопа със здравите си ръчища високия мъж. Този път той натика ухаещата си леко на гроздова ракия брада в бузата на новодошлия и прошептя:
- Само не преигравай, да не пресолиме чорбата! - и вече отдръпнал се, с по-спокоен тон продължи, - Ако не беше такава върлина, надали щях да те позная! Школник Боев, мирно! Към столовата ходо-о-о-ом.......марш! - отривисто, сякаш командваше на Гергъовския парад, изкомандва бившият трудовак и настоящ свещеник Георги Гьорев, след което, повдигайки се леко на пръсти, прегърна засмения висок мъж през раменете и го поведе към масата под широката орехова сянка.
Боби, вече нарязал хляба, се беше тропосал на един от сгъваемите тръбни столове и местеше непрекъснато поглед от свещеника и непознатия към стъклото с ракия и обратно, като че не можеше да избере кое заслужава повече вниманието му, а Петко Змизоко, застанал до кладенеца и забравил за касата с бира в краката си, се пулеше и гледаше да не изпусне нещо. „Тоя пък кой ли ще да е?!- чудеше се той. - Изглежда с попа се познават. Сега ще се присламчи на масата - ей, кога е за ядене и пиене, ка надушват отдалече и се някой ще се домъкне, ама ако имаш работа, нема кой да те напсува!... Сега и тайфата ще довтаса и един литър ракия за кой по- напреде!..” - ядеше се вътрешно свидливият Змизок и гледаше с ревниво собственическо чувство неначената още златиста течност в каната на масата, която привличаше като магнит.
Бай Боги-Джонатан изпусна момента на сърдечната среща между ужким казармените другари, защото бе отишъл край реката да бере познати само нему лековити треви и билки, които цъфтяха през този сезон и така проникването му в сложната душевност на шопа бе отложено с около десетина минути. Когато се се приближи със стиска треволяци в шепа, завари поп, бивш и настоящ полицай и заядливец-пенсионер да опитват от течния кехлибар с дъх на грозде и да захвалят на свещеника за майсторлъка. Боев вече бе приет от групата и дори мнителният и кисел Змизок с любопитство слушаше измислените му истории за интересни случаи от детективската му практика.
Когато генералът видя приближаващия се възрастен мъж, млъкна и погледна въпросително попа.
- Сядай, сядай, бай Боги, е тука, на тоя стол между Змизоко и Боби, та да не се ядат... Да те запозная с един авер от казармата, дето едва се сетих кой беше. Нали, Милчо, не сме се виждали от седемдесет и осма година, откак се напихме в „Кайлъка” и ни набараха комендантските?!
- Съвсем вярно, Гоше, така си беше - да ме прощаваш и ти, и околните, ама някак не ми се обръща езика да ти река „Отче”! А и Гошо да ти викам не иде! По- добре „отче” все пак... Не че не уважавам религията, ама ми е малко странно, че Гошето, който вдъхновено рецитираше Вапцаров, се е запопил!
- Трай, върлино неокастрена, да не почна да разправям за жената на ротния!....
- Ш-ш-шът, отче, не ме засрамвай, с тия хубави хора сега се запознах, а ти ще ме черниш... Милчо Боев! - разгъна се вертикално генералът и протегна дългата си ръка диагонално през масата на бай Боги, - Частен детектив!
- Частен детектив! Да не повярваш! - ухили се попа и смигна на Боби. – Питам се аз, Милче, какво щеше да стане, ако някой детектив като тебе беше те снимал в трапезарията на ротния с жена му върху кухненската маса и му бе дал снимките! Направо щеше да те гръмне с пищова! Променил си се, бая си се променил - преди гонеше булките открито, а сега - да ги снимаш тайно на калъп, за да ги портиш на мъжете им за пари. Не сме се виждали от ония години и много се радвам да те видя, ама това, детективската работа, малко намирисва, право да ти кажа.
„Тоя поп започна да прекалява! - вътрешно се ядоса генералът, несвикнал на такова фамилиарно отношение. - То прикритие, прикритие, ама пък чак толкоз!...”
- Какво ще кажете, господин Боев, за смъртното наказание - за или против? - обади се бай Боги-Джонатан, който в момента бе включил божественото си „аз” на автопилот и изцяло се бе потопил в човешкото битие.
Но Междугалактическият дух предвидиливо бе инсталирал в човешкото си тяло няколоко мощни и непробиваеми защитни системи, които автоматично да се включат при възникването на опасност за божествената му същност. Засега всичко вървеше по план и Джонатан се наслаждаваше на новото си „аз”, вдишваше с пълни гърди топлия августовски въздух и се радваше на удоволствието от общуването със своите събратя. Независимо от него, да кажем, паралелно с човешката му същност, божественото му съзнание сканираше скритото значение на всяка дума, на всеки нюанс на нечие изказване, оценки за друг, кривата на променящите се настроения и амплитудата на различните чувства сред събралите се странни същества с имплантирана преди векове възможност за развитие. И след като изтечеше тридневният срок и бай Боги се измъкнеше от временната човешка кожа като смок през пролетта и когато отново придобиеше божествената си същност, натрупаните от първа ръка лично от него впечатления щяха да бъдат обобщени, анализирани и преценени, за да се вземе адекватно решение за бъдещето на странно мутиралите, а не еволюирали в божествена посока земни същества.
За съжаление на бай Боги зиналият да му отговори на въпроса „за” и „против” смъртното наказание генерал не можа да се изкаже, защото раздрънкано беемве и мощен мотор, възседнат от двама, завиха по черния път към манастира и се понесоха към ореха с невъобразим рев право към ошашавената компания, като че имаха намерение да я прегазят. Малко преди да се случи непоправимото, изскърцаха спирачки, задницата на очуканият автомобил се завъртя и сред облак прах замря успоредно до джипа на Боев. Мотоциклетистът закова „Хондата” на няколко метра от беемвето, протегна крак и опрял го в земята, умело запази равновесие, докато седящият зад него пасажер непохватно и с усилие слезе. Тогава и водачът на машината леко скочи на земята и с обиграно движение я подпря на крачетата.
- Ей, диванета, това да не ви „Формула” 1! – възмутено се развика Змизоко, подкрепен с една сочна псувня от Боби Полицая:
- Мамицата ви, копеленца, я глей, само прах направихте салатата! А бе вие акъл немате ли?! - обърна се разярен той към широко ухиления младеж с кожено яке, който спокойно постави каската си върху седалката на мотора и невъзмутимо закрачи към ореховата сянка след клатушкашия се след пред него Груйо.
Временно настъпи невъобразима гюрултия - говореха един през друг, бутаха се, докато си търсеха място да седнат около масата и дори мощният басов глас на поп Георги не успяваще да въдвори ред. След броени минути новодошлите се сместиха и обстановката се успокои.
Внезапно свещеникът се плесна по челото:
- Рибата! Рибата требва вече да е готова! Орлично, ти си най- млад, ела с мене да ми помогнеш да донесем рибата и каквото требе там... А, и още - повърна се назад попа, - вие донесохте ли нещо за печене, както се бехме разбрали, че само рибата нема да стигне?...
- Е у багажника ... - завъртя глава по посока на колата Пърхутката.
- Вадете я, де, че кое време стана! - И кой ще е скараджията?! - огледа той присъстващите и погледът му се спря върху Драгойчо. - Айде, Драгойчо, това е твоя работа. Е там под навеса има дърва, знаеш какво да правиш, не ти е първица. Орлинчо ще ти донесе маша и тенджера, къде е чешмата – знаеш!
- Немаш ядове, дядо попе, ама бирата нещо не я виждам, да не сте я забравили? - притеснено погледна към свещеника станалият от стола Радойчо.
- Не се стрескай, буре бирено, има колко искаш. Змизоко я пущи у кладенецо, затова не можеш да я видиш... - успокои го Боби Полицая и за пореден път надигна чашата с кехлибарената течност:
- У-у-у, ама е блага, пущината, като олио се лъзга по гърлото едно такова меко, меко и чак после я усещаш как те затопля!...
В това време генералът, вътрешно притеснен, си мислеше: „То добре си седя аз на хладина под ореха и попийвам попска ракийка, ама май само си губя времето... Пръча чака, сигурно и куп други богопомазани нагоре чакат, а от куфарчето с двата милиона лева - никаква следа. И на кой разчитат да ги намери – на Милчо Боев! А защо точно той? Защото се е доказал като най- добрия разузнавач и при комунистите, и при седесарите, и при ендесевейците, и сега, по времето на герберите! И защото им е ясно на тия всичките лешояди, че ако някой може да намери парите, то това е само Боев!” Генералът не преувеличаваше ни най-малко качествата си на достоен следовник на плеядата дедективи, като се започне от Шерлок Холмс, Еркюл Поаро, Джеймс Бонд и Щирлиц, та се стигне до съвременните безбройни шпиони. Но Боев беше с една класа над всички най-вече заради това, че не беше измислен литературен герой, и още поради съвкупността от вродените и придобити способности. Освен това беше напълно лоялен с клиентите си, намираше изход в най-заплетените ситуации като роден дипломат, владееше пет езика и не бе алчен. Поне до този момент, в който под зелените клони на вековния орех сред тези простовати хорица, той внезапно се почувства стар и уморен. „А какво ли би станало, ако намеря и гушна тези два милиона и след това изчезна на някой южен остров завинаги? Самолетен билет, един кат дрехи, куфарчето... и духвам завинаги. Ще инсценирам смъртта си, имам явки къде ли не по света - нова самоличности и нов живот на някое спокойно място. Стига съм слугувал на тия алчни дебили!” И в съзнанието на генерала изплува мазното тлъсто лице на Пръча, мишата физиономия на Маркиза, циничното изражение на адвокатката Катърска и още куп нагли мутри на хора, колещи и бесещи в тая ошмулена балканска държавица. Потърси се вътрешно. Ясно съзнаваше, че и той е като тях, но изведнъж му се дощя много силно да скъса с всичко досега и да доживее дните си в някое тихо кътче. Защо не и в планината - малка къщичка с всички удобства... Пластичните операции не са скъпи за един милионер... А имаше скътани в наличност още сто и петдесет хиляди евро, понеже бе скромен и нямаше жена и деца, за да му папкат паричките...
„Що ли не мръдна до попа в магерницата му? Нали сме авери от казармата - нормално е да си кажем нещо насаме за войниклъка...” Стана, бутна стола настрана и със спокойна крачка се насочи след попа и младежа, които влязоха в малката еднокатна къща до манастира. Останалите на масата не му обърнаха внимание, защото за кой ли път слушаха неомръзващата им история за прасето на Анани, което бе избягало от кочината в навечерието на заколването му и впоселедствие бе намерено, тайно прибрано и изядено от Глигорчо Борсука. „И тогава, неговата мама, дъртият му вампир, в очите ме гледа и лъже, че не е виждал никакво прасе!...” - горещеше се Анани, но генералът така и не чу края на историята, защото вече бе влязъл в попската кухня. Отецът, наведен над отворената фурна, се взираше в тавата с рибата и мърмореше доволно в брадата си:
- Таман на време, таман на време, благодаря ти, Господи, за това, че запази от изгаряне този прекрасен рибок, хванат с твоята помощ от Иванчо... Ами Иван? - затюхка се попът. - Той даде рибата, а него го няма! Орлинчо бе, чадо - обърна се той към рокерчето, което държеше в ръцете си тенджера и маша - инвентара за скарата, - ние добре запразнихме, ама забравихме Иван, а ако не беше той да даде рибата, то ние днеска нямаше да се събереме на моабет. Я синко, като дадеш на Радойчо тенджерата, се метни на мотора и докарай Иванчо от тех... То може и да го срещнеш по пътя, ама по добре да отидеш - да му направим уважението, я какво рибе ни е донесъл - м-м-м-м - да му се ненарадваш! - и отчето извади голяма дълбока тепсия от фурната, в която сред светлокафяв сос се мъдреше опечената риба със златистожълт гръб, ухаеща с прекрасен аромат.
Остави внимателно върху плочата на печката, отдръпна се и рече на опиращия почти в тавана генерал:
- Какво ще речеш, Милче, за те това тука! - и той с благоговение посочи към тавата, - Не е ли майстор дядо ти поп!? - и хвърли блеснал поглед към Боев. После зацелува една след друга външната страна на дланите си, като повтаряше: - Златни ми ръчички, м-м-мъм, м-м-мъ, м-м-мъм!
Боев гледаше с интерес плещестия свещеник, който като дете се радваше на кулинарните си умения и въпреки грижите, се засмя от сърце:
- Е-е-е, наборе, наборе-е-е, и преди ти идеше отръки гответнето, да сме по-точни, печенето, ама през тия трийсе години, откакто не сме се виждали с тебе, ти си го превърнал направо в изкуство! - на Боев му олекна малко и плаха надежда запърха в гърдите му,когато разбра, че скоро Иванчо ще се присъедини към пируващите и може би той, старата разведка, ще успее тактично да изкопчи нещо от него по случая. Стига Орлин да не го претрепе по пътя. В този момент двигателят на форсираната мощна „Хонда” изрева и Боев видя през прозореца губещия се в облак прах джигит, пришпорил здраво железния кон под себе си.
Поп Георги поклати глава:
- Луди-млади, не мислят, а после защо толкова катастрофи и жертви. Това сегашната младеж е като побуяла!... Ама зарежи я тая... Сега сме сами, та да те питам - кой от селото е изчезнал?
- Драгомир Даскалов, безработен. Оня ден вечерта не се е прибрал и до тоя момент, трети ден от тогава, ни вест ни кост от него...
- Драгомир ли? - учудено възкликна попът. - Тоя кротък човечец? Не може да бъде! Та тая бедна душица ни пари има, ни наследство!
- Да не би от жена си да е избягал? - вметна Боев, - Има такива случаи - писне му на човек от натяквания и караници, спомни си свободните години и току-виж - духнал от скъпото родно огнище.
- А-а-а, не, Драго не е такъв! - милееше за семейството и макар че му беше тежко да се влачи като безработен, никога не би оставил сина си, ако жена му е змия и се му дудне на главата! - категорично отсече свещеникът.
- То понякога точно такива тихи и кротки вършат най-големите щуротии... уж свит, уж на мравката път сторва, а после се оказва се, че е сериен убиец!.. Нали си спомняш за оня, Чикатило, от Русия - нищо и никакъв даскал, а да убива му се усладило, и то преднамерено, по план....
- Ти за за тоя не ми разправяй, не ща и името му даже да споменавам, но наш Драго е друга история, я ми позволи, набеден наборе, аз по-добре да го познавам. По-скоро ме е страх глупост някаква да не е направил, от мъка и немотия да е посегнал на себе си! - попът, въпросително и сякаш очаквайки отговор, погледна високия мъж, който замислено поглаждаше гладко обръснатата си буза. „Няма смисъл да влизам в подробности пред тоя божи служител... И той, и кметът, бяха искрено изненадани от факта, че точно той, Драгомир, е изчезнал и за секунда не допуснаха, че може да се е забъркал в нещо....”
- Тая криза, тая криза!...- продължаваше тихо да си мърмори попът - Край няма, свършване няма! Тия на Уолстрийт ли я измислиха, разработка на руснаците ли е или пък китайците започнаха вместо по една паничка ориз да ядат първо, второ и трето на ден и храната започна да не стига - не знам, ама народа съвсем се пощури, освирепя - ето и Драгомирчо сега... ако нешо му е превъртяло и е изперкал....

Следва