автор: meiia

Чрез тебе май ми се размина...
Изкупи ли ме с три шиника сол?
Заслужи ли ми още някоя година?
Стоиш пред мен раздаден, гол...
и аз не мога вече да не оживея
след битката с тъмата зарад’ мен.
Смъртта свободна е да се посмее
за неотложния съдбовен ден.
Но съм спокойна за деня, когато
заминала си бих по стих от тишина.
Тогава пей ми августовско лято
и, че ще бъда все любимата жена.
.............................................
Подробности това са, мелодрама.
Какво ти казвах?! А!- че оживях.
Наздраве с двадесет и осем грама
от твоя влюбен в светлината смях.
И пак ми носиш пълната бутилка
с възторга, че съм жива занапред.
Отпиваме, отмиваме чернилката.
Ти пиеш мен. Аз вдигам тост за теб.
.................................................
Едва ли другите усещат празник.
Или пък може би ужасно ни личи
и вероятно щурата ни обич дразни,
попаднала случайно в хорските очи.
Смилявай се над тях, пази и мене,
защото тъкмо оживях, като зрънце.
И в двадесет и осем грама време
е целият живот, сърце срещу сърце.
.................................................
Сега сме вечност. После? – отначало.
Стоиш пред мен, раздаден Дон Кихот.
Но знай, каквото и да е горчало,
е значело единствено... Живот.