Стената рухна. Но остана
в душите ни вградената и сянка
и незавяхващата рана
от скритата в бетона пепелянка.
Все още призракът и тъмен
в отломките на спомена ни плаши.
Препъва полета ни стръмен,
долива с яд горчивите ни чаши.
Все още в мрежа на матрица
духът разкрепостен се задушава.
Коварната `и плетеница
пътеката към изход заличава.
Нима обречен на провали
животът ни е кауза пердута?
Или сигнала сме проспали
за скритите капани по маршрута?
Не вярвам. Щом душите - птици
за полет над стената са мечтали,
ще ги погубят ли матрици
на рухналия мъртъв бент? Едва ли!