автор: daro

Коленичил си...
Правиш първата си крачка –
напред с езика.
Поставят ти сурова хапка,
маслинка и загадка.
Промяната на позата
обърнала е чашата до дъно,
на забравата.
Умът, наравно с тебе пие.
Изправи ли се – гине.

Решиш ли да отскочиш
до слънчогледи и бодили,
да бъдеш смел и бърз...
Нали се сещаш –
и пред тях си на колене
запрян на уличния коневръз!

Ала нощта
ясно и плахо нашепва –
навежда мисълта ти
до писък и сблъсък.
Там, дето вие тъмата
и луната
от очите не слиза.
Завистливи, боксерите тежко дишат
и с мъгливия им дъх по стъклото
прозореца ти разхлопват.

Престорени са топлите течения,
синко на водата!

Край северните брегове
учеше делфините на свобода
и светлината
без намек за разкош
обливаше те с хладен душ.
Проточените носове
на сухоземни профили
като фиорди
прихваха разпенени в сълзи, когато
изгревите им рисуваше в зелено.
Нима вятърът не беше твоя щит,
пътешественико на лунички
понесъл океаните в ръка...
и птиченцето,
което на глухия подшушна
„Одата на радостта”!?

Но нито думичка за власт
и за милостиня
не простена...

Оставам с теб, и тази нощ.
Ще бъда бдението над твоето сърце
със свалените платна
и котвата в небето...
на Космоса
изронил му зърната.

Моя скъпа, грешка
и флагман на честта.
Малък мой, победителю!

Хоризонт
и звездна карта
на разсъмваща Надежда...