автор: ufff

Тя изглежда на двеста години, а се прави на вчерашна.
Тази бавна старица - умората - из кръвта ми се влачи.

Мъкне тежки поуки, събрани в бездънните сакове на живота
ми,
да ги метне на влак от събития,
после
да скита ли, скита пеша.
Мъча се да я надвия, надмина, надскоча - не мога.
Тялото ми тежи, погледът – удря се в ниските небеса.
Пътят, бавният път, все се вие, пък...
свирне свирка – аз потегля->пристигна:
за миг
са минали часове.

А мигът е какво? - току мигнеш и
твоето детство си е завързало обувките,
стремглаво се втурва под тъмно-светлите облаци
да лови пеперуди;
после излиза от книгите и от илюзиите
да усети:
еднодневки са били победите, пирът и той - победе́н,
сенокосът на времето - пълен със страх,
напластен
от поляни с горчиви треви,
от върхари копнеж,
от вселенска тъга и дъната ѝ
безотточни.

После пак, пак и пак

слагаш костюм и отиваш
да търкулнеш
своята клисава питка
по нивата
на поредния ден.