автор: ATROPA

118.
Орфей не се подвоуми дори и за миг. Сега беше момента да открие липсващото звено от учението на досегашните жреци за строежа на света.
И той свали на бързо от гърба си лирата и обходи с ръка отгоре надолу седемте струни, преди да опъне първата РЕ, за да предизвика въздуха да затрепти, а с втората струна МИ да го насочи към викащото за помощ слънце и да го обгърне. С третата струна ФА да го окъпе с пречистващата сила на мисълта си. С четвъртия тон Сол да го възпламени и от огъня да се роди Енергията, която ще му бъде необходима да завърши своя строеж на света с петия тон ЛА. И сега следваше най-важната част. Да се опита с шестия тон СИ да му помогне, да се отскубне от устата на гигатския хищник. И наистина успя, като му подаде ръка за помощ, чрез възродителния тон на последната струна ДО.


119.
И за миг пред очите на Орфей слънцето се отскубна от устата на гигантския хищник, надигна се и прати благодарствените си лъчи към него, като го окъпа в златисто-червена светлина, която проникна в тялото му и го изпълни с блаженство. Имаше чувството, че може да литне. Съзнанието му се избистри. Уталожи потока на мислите си, за да се освободи от илюзорното убуждение, че тялото му е купчина плът и кости, прекосяваща времето във всеобхватно му измерение на минало, бъдеще и настояще. Спря дишането и туптенето на сърцето си и съзнаннието му се обля от светлината на слънцето и се сля напълно с него, като изпадна в състояние на съвършенство, пълнота, блаженство, щастие и екстаз. И в това свръхсетивно състояние, намиращо се извън разума, надвишаващ обичайната човешка природа, на Орфей му беше предадено познанието за строежа на Вселената.
Орфей беше загубил представата си за време и пространство, когато чу гласа на майка си да го вика. И когато се опомни, погледна към слънцето. То беше вече изчезнало зад хребета.

120.
Майка му Калиопа го викаше да вечерят. Орфей се пооправи набързо и слезе долу при тях. Мястото му беше от дясно до баща му- Еагър, Върховният жрец на траките. И когато седна при тях и двамата с майка му забелязаха, че беше изпаднал в някакво странно състояние на силно чувство на благосъстояние, въодушевление,щастие, екстаз, вълнение и радост. Те знаеха, че в подобно състояние на духа може да се изпадне при употреба на халюциногенната трева или гъба, които жреците използваха по време на магическите ритули и силно се обезпокоиха, защото той още не беше въведен напълно в тайното учение и може да получи разтройство на паметта- халюцинации, безпокойство, объркване и дезориентация. Веднага го попитаха какво се е случило. И докато скри от тях, че се е срещал със Самодивата и има среща в полунощ с нея на Самодивската поляна, то той сега им разказа с подробности, разбира се доколкото си спомняше, какво се беше случило, когато се качи в стаята си и през каменния прозорец видя слънцето на запад наполовина погълнато от зъберите на планините, наподобяващи устата на гигантски хищник. Калиопа и Еагър го гледаха със зяпнали уста. В този миг те чувстваха, че пред тях не стои сина им, а ОРФЕЙ- бъдещия Велик посветен, посредник между Бога и човека.

121.
След вечерята Орфей се прибра горе в стаята си започна да крои планове как преди полунощ да се измъкне от двореца незабелязано, за да иде на срещата с Евридика на Самодивската поляна. Само като си я представяше сърцето му започваше да бие и бузите му пламваха. Колка много я харесваше, а и нещо му подсказваше, че и тя него също, макар да знаеше, че самодивите са дали обет за целомъдрие и ако го нарушат ще бъдат наказани от тяхната господарка, за която се носеха слухове, че била много жестока и владеела долния свят, света на злото. Но това Орфей най-малко го плашаше. За него важното беше да спечели състезанието по надпяване, като първо той трябва да започне с два стиха, Евридика да продължи, после той и така да се редуват, докато някой се откаже. И ако той е победител, желението му ще е Евридика да му стане жена. И затова извади ръкописите на древните автори, а и своя, за да си припомни някои стихове, които може да му потрябват по време на състезанието с Евридика. Той знаеше, че самодивите също са много добри и затова отдели доста време за подготовката си. И защо ли изобщо дори и не си помисляше, че може да бъде победен.

122.
След като Евридикиното Второ Аз не успя дя убие Орфей от ревност, че може да попадне в обятията на Горската Царица, се спогоди с Първото Аз и заедно се върнаха в тялото на Евридика, която привършваше с подоготовката си за състезанието с Орфей. Беше си припомнила стиховете и песните, на които ги беше научила Горската Царица по време на седемгодишното си обучение за Самодива. Наближаваше полунощ. Погледна се за последен път в огледалото дали изглежда добре, наметна вълшебното си бяло наметало и препаса зеленият си пояс. Отправи поглед към Пълната луна и като разбра, че остават няколко мига до полунощ, се запъти към Самодивската поляна.

123.
Орфей беше успял незабилязано да се измъкне от двореца и под лунните лъчи вървеше с разтуптяно сърце също към Самодивската поляна.

124.
На Горската Царица нещо не й хареса тембъра на гласа на Евридика, когато й обясняваше, че всичко върви по предначертания план и след като, преди една седмица е успяла да омагьоса Орфей и го е победила на кокалчета той е приел условията как да се проведе състезанието между тях тази вечер в полунощ в присъствието единствено на Пълната луна, когато Орфей ще даде с лирата си начален акорд за започване на състезанието по надпяване между тях, като първо той започне с два стиха, а тя да продължи, после той и така да се редуват, докато някой се откаже, и който победи, победеният да изпълни желанието му.
А когато й беше казала, че до изгрев слънце трябва да го победи и той да бъде в покоите й, беше усетила учестеното й дишане.

125.
Колкото повече Орфей се приближаваше до Самодивската поляна ставаше по неспокоен и сърцето му ускоряваше ритъма си. Не мислеше вече за състезанието, а за чувството, което го беше завладяло и обсебило напълно. Пред него, като на живо го гледаше Евридика със сините си, дълбоки, като планински езера очи.
Когато приближи и под приглушената лунна светлина, която, беше обагрила поляната в сребрист оттенък, реши да провери в пазвата си дали случайно не е загубил цветето, което миналата година през лятото беше отскубнал с корените и за което беше прочел в един древен ръкопис, че държано, като хербарий няколко години, като се присади възстановява своя живот и било единственото цвете в света, което изпада в мнима смърт и крие тайната на безмъртието. И дори в ръкописа пишеше, че на това цвете, на което стръкчетата му са дълги около 15 сантиметра, а цветчетата му са с три или пет камбанки, бели по цвят, обагрени в лилаво, притежава вълшебни свойства.
Не беше го загубил. Беше в пазвата му и щеше да го подари на Евридика.
„Но защо ли нея я нямяше”. - си помисли- Орфей, когато излезе на поляната, обрасла с буйна пролетна трева и застана точно на средата.

126.
Евридика беше пристигнала първа на Самодивската поляна, но се беше притаила в храстите и очакваше Орфей. И когато го видя да се задава по пътеката поруменя. „Как ли ще се справя със задачата си, след като толкова много се вълнувам”. – мислише си тя. И макар, че беше отлично подготвена и да знаеше, че по-добри от Самодивите съченители и певци на песни няма, мисълта, че ще се състезава с Орфей, който толкова много харесваше я влудяваше. А и още не можеше да се представи, че ако победи, трябва Орфей да изпълни желанието й, а то трябваше да бъде, да го заведе в покоите на горската Царица, така както й беше заповядала тя.
„Това няма да си го простя никога.”- почти на глас изрече Евридика и впери погледа си в Орфей, който застана точно по средата на поляната и се огледа. Разбира се, че чакаше нея, но тя така се беше вцепенила от вълнение, че не можеше да помръдне от мястото си и безмълвно следеше движенията му.

127.
Орфей отправи поглед към луната, за да се увери, че вече е полунощ , огледа се отново в очакване на Евридика и като не я видя свали лирата си и дръпна първата струна. И под шепота на гората засвири мелодия изтъкана от нежния повей на вятъра, разклащащ омайните цветя, които оживяваха от жуженето на насекоми и под ромона на бистри извори шептяха вълшебни слова.
С това прочувствено, хармонично съчетание на божествени звуци Орфей викаше Евридика.

128.
И отговора не закъсня.
Евридика изскочи от храстите и се понесе във вихрен танц около него, като босите й крака сякаш не стъпваха на земята, едва докосвайки наболите върхове на току що избуялата пролетна трева. Белите й дрехи под вълшебното наметало отразяваха лунната светлина и заедно с пояса й, който имаше цвета на дъгата, се носеха, като призрачни видения пред очите на Орфей. Дългите й русе коси блестяха като злато. А трепкащите в мрака светулки допълваха невероятната картина вълшебна.