автор: gringo

Тринадесета глава


Боев паркира джипа пред олющената фасада на кметството в Долно Бунище. Беше „Паджеро”, от по-старите модели, но добре поддържан и запазен - също като собственика си.
Генералът пъргаво изскочи от возилото, като умело успя за секунди да сгъне и разгъне върлинестото си тяло. Без да губи време, качвайки се по стълбите, с периферното си зрение на тренирано ченге обхвана малкото площадче вляво от него на стотина метра, двете циганки с оранжеви униформи, които вяло размахваха метли по асфалтовото платно с по-малки и големи дупки, и групата биропийци пред кафенето срещу кметството. В сумрачния коридор на облицована с имитация на кожа в светлокафяво врата мерна надпис: „КМЕТ”. Почука, чу възглухо: „Влез” и отвори вратата. Кметският кабинет не беше нищо особено - традиционно масивно бюро с традиционен масивен селски кмет- закръглен, с бичи врат, гола глава и две неспокойни очета, които бързо огледаха отгоре до долу дългата фигура на непознатия посетител. „Тоя баровец пък какъв ли е? - зачуди се кметът, - Да е дошъл на селото да помага, не е. Ама ще си каже... Само да не ми създаде проблеми...”
„Каква съсипия е из тия кметства! - мислеше си Боев. - Що не ги затворят - по-добре. Е да де, ще ги затворят, ама къде беднотията ще изпуска парата?” - каза си наум Боев, а на глас изрече:
- Здравейте, казвам се Боев и съм от полицията.
- Здравейте, господин Боев, заповядайте, седнете! - посочи масичката с два фотьойла и две вишневи табуретки около нея измъкналият се иззад тежкото писалище представител на местната власт.
Среден на ръст, леко коремест, с широка бяла риза с къс ръкав и светлосини евтини турски дънки, той явно не се смущаваше от елегантния костюм на полицая.
- Много общо някак звучи това -„От полицията”. Дончо Донев, кмет. - представи се кратко той.
- Това е целта! - да звучи общо. - Ако Ви е нужен документ, моля! - и Боев понечи да бръкне във вътрешния джоб на сакото. Отново се бе изтупал в костюм, само че този път светлокафяв с дискретно тъмно райе.
- Моля, моля, не е необходимо! - разпери късите си ръчички срещу него кметът. – Е, седнете де, седнете, ето тук ще ви е по-удобно, - потупа с длан той тъмночервения плат на фотьойла срещу бюрото, - на табуретката човек се изгърбва, неудобно е някак....
- Благодаря, не се притеснявайте, ще ви бъда благодарен ако споделите мнението си по един случай във вашето село. Няма да ви отнемам много време. - отговори му генералът, намествайки дългите си крака в ограниченото пространство между масичката и фотьойла.
- О, не се безпокойте, сега, през отпускарския сезон рядко някой ще се накани да дойде до кметството - обикновено за удостоверение за наследници или да се оплачат, че от една година им се е продънила боклукчийската кофа и от Инспектората не им дават нова. Нали все пари няма! - и кметът примиренчески вдигна рамене, като си мислеше в това време: „Тоя само за Драгомир ще разпитва. То друго и няма, та полицията да се интересува, ама пък за вчера неприбрал се човек да пращат такъв тежкар!... То аз сефте научих, а по селото клюкарите още не знаят и – хоп, довтасва ми ти някакъв баровец-полицай в Долно Бунище!.. Та тука и по изборите кандидат –депутат не се е весвал, а сега, без причина, такова важно цивилно ченге ще пращат! И то за Драго, горкия, дето на мравката път сторваше... Има нещо тука, ама леко, то ще се разбере ....”
- Кажете, с какво мога да ви бъда полезен? - допълни на глас и се настани на табуретката срещу изтупания висш полицай. - Кафенце ще пийнете ли? Ели, секретарката, го прави страхотно!
- Благодаря, с удоволствие бих пил кафе. – любезно прие поканата генералът, защото веднага му мина през ума, че и секретарката може нещо интересно да знае по случая... „То в тия селски кметства секретарките често са по-наясно от кметовете - както и навсякъде по институции и учреждения. Нали за това са секретарки, я! Пък и може да е някоя хубавица...” - разсъждаваше старият ерген, който си падаше по тънката част. Работата му изискваше да е непрекъснато в движение и той така и пропусна момента за брак. Докато се усети, навъртя четиридесет и осем лазарника и вече с изградени чергарски навици изобщо не смяташе да се жени. Имаше си две постоянни любовници, с които се чувстваше добре, парите не го притесняваха и спокойствието му бе гарантирано. „Майната му на семейния живот! Като ги слушам как пищят от жените си кос-коджамити мъже, дето и най-големите бандюги им имат страха... А едно нищо и никакво дребно дългокосо същество ги прави луди!.. Брак ли!?.. Не, благодаря! Без мен!” Вдигна очи към кмета:
- Преди пет дни от вашето село е изчезнало лицето Драгомир Григоров Даскалов, женен, с едно дете, безработен. В полицията няма информация за противообществени прояви и престъпления. - с равен обработен глас генерала изстреля един автоматен откос от думи.
- То за Драго..., Драгомир де, ако имаше нещо... - започна кметът, но внезапно млъкна за момент и поклати глава, след което бавно и някак замислено продължи, - та, такова..., искам да кажа, че ако за някой важи пожеланието „Ако те ударят по лявата буза, подложи и дясната.”, то това е Драгомир. На мравката път сторваше. Целия си живот е изкарал на село, завършил е прогимназия тука, един клас беше след мене - аз бях шейсет и втори, а той - шейсет и първи набор. Топка сме ритали заедно като деца, от една тайфа бяхме - нали знаете, на село всички се познават. Не беше глупав, но много се притесняваше. Не помня да се е сбил с някой през тия години. Завърши средно в механотехникума на „Стара планина” и после, без прекъсване работи в „Кремиковци”, докато го закриха. Беше на борсата, после си намери работа във някаква фирма за климатици, но след година го съкратиха и сега е безработен. Пак взема нещо от борсата, ама то си е едно нищо в сравнение с ония години, когато работеше като монтажист в комбината.... М-м-м-да-а-а, - проточи с леко чувство на носталгия, - по-добре живееха хората преди, нямаше го това разделение... Искам да кажа, - понамести се на фотьойла той, -че напоследък трудно свързваше двата края наш Драго. А по въпроса с изчезването му аз съм убеден в едно - сам, по своя воля никога няма да напусне семейството си...
- А това, неговото семейство, какво представлява? Атмосферата вътре, отношенията, съпругата... разбирате ме..
Боев умееше да разговаря, да насочва събеседника си към интересуващите го въпроси неусетно, да вниква в характера му и да го предразполага. И да го притиска, когато се налага. На времето бе завършил българска филология в Софийския университет и мечтата му бе да се прочуе като голям писател, но живота реши друго и след като бе известно време квартален отговорник в известен столичен район по време на социализма, замина на първата тогава мисия в Камбоджа като доброволец. Бе упорит и научи освен английския и испански. После участва в няколко акции, на два пъти му се размина на косъм, реалността и помията на ежедневната конкуренция „Или ти - или аз” поотмиха юношеската романтика от душата му, но все нещо остана от нея и Боев се надяваше да напише нещо като се пенсионира. Сюжети не му липсваха, но как щеше да се справи със странното свойство на думите да внушават някак изопачено това, което беше в главата му, когато се пренасяха в стройни редове на бялата хартия? Несъмнено Боев се бе доказал като разузнавач, но дали щеше да успее като писател? Колцина са като Греъм Грийн, размишляваше той след няколкото спорадични опита да се пребори с уж простичките думи, които упорито отказваха да предадат авторовото внушение така, както го виждаше. Всичко по отношение слабостта си към литературата пазеше в тайна, за да не му се присмеят колегите - макар че през последните двадесет години контактуваше само с началството, което се сменяше в зависимост от политическата конюктура - за разлика от действащия таен школуван и незаменим разузнавач, детектив и генерал, необходим за всички, които се докопваха до властта. Боев ги презираше, но им служеше, защото нямаше избор. Е, можеше да се пенсионира - както се щеше и на майор Петров, ала толкова дълго бе в далаверата, че му се услади, особено последните двадесет години, откакто започна великият преход (поход) за унищожаването на българската нация.
- Да-а-а, семейството! - прокашля се деликатно кметът. - Доколко съм прав, не знам, но откакто напусна комбината, Драго се омърлуши, промени се, започна да попийва... Преди не го бях виждал толкова често в кръчмата. Е, пиеше по някоя бира, но рядко. Синът му завърши висше образование преди месеци, ама още не може да си намери работа. За жена му - какво да кажа -жена като жена. Малко остър характер има, ама те, жените, са си такива -преди брака мили, разбиращи, гукащи, а след това се превръщат във фурии -яхват метлата и... Боже, упази! Една ракийка да пийнеш - жив ще те одерат. И все работа ти намират, и все угодия няма... Та и на Драго жената, Ленчето, не вярвам да е по-различна. Трие му сигурно сол на главата, ама коя не го прави!? Това племе дългокосо, тия жени - един ги е правил всичките до една. То и моята същата... - заключи примирено Донев, а наум продължи: „Я да си гледа работата тоя костюмар! - да не би да почна да му разправям какъв звер е Ленчето и че е изпила кръвчицата на тоя кротък смотаняк Драго, дето и играе по свирката, вместо да и тегли един як бой.... Ама и аз... като че мойта не е същата... Жени!.. С тях лошо, без тях още по-лошо, с годините изперкваме все повече и ние, и те, ама няма начин - ще го мъчим тоя живот... А и тоя Драго-къде ли се е запилял на майната си!?...”
- Аз, да си призная, не успях да придобия семеен опит, - обади се Боев, - за зло или за добро, макар че вече съм на възраст, но ми прави впечатление, че семействата живеят двойнствен живот - пред другите са като едно цяло, дори да се карат, пак усещаш, че ако се намесиш отстрани, ти ще излезеш виновен. Присъства някаква особена, необяснима връзка между мъжа и жената в семейството, странна невидима спойка - като отрицателното поле на магнит оттласкват всеки опит за въздействие отвън - имаш чувството, че са силни с нещо, известно само на тях и което им дава кураж да приемат нещата от живота. - изрече замислено Боев, който често си беше задавал въпроса какво ли е усещане то да живееш десетилетия с един и същ човек до себе си... Не можеше да си го представи!...
- Никой не може да ти каже дали е по-добре да се жениш или не... Всеки сам си знае, но, господин Боев, правилно сте забелязали, че семействата, нормалните семейства, макар че и на мен не ми е ясно какво точно би трябвало да значи понятието „нормално семейство”, се подкрепят при всички обстоятелства - те са държава в държавата, така да се каже и когато тая мини държава има единна политика спрямо външния свят, тя е непобедима. Може да бъде унищожена, но не и победена.
- Д а-а, въпросът за доверието! - проточи генералът. - Прав сте, кмете, прав сте! - сега пък той се подсмихна: „Не е хич загубен този селски кмет!”
Винаги му доставяше удоволствие да общува с хората, да ги слуша как разсъждават, да открива мотивите на тяхното поведение - в края на краищата това му беше и работата.
– Май освен опита с хората, и с философията сте наясно. Виждам доста книги, и то не случайни, в библиотечката ви. Да ви призная, в много кабинети съм влизал, но и да е имало по някоя книга, то е тя е била като част от интериора. А при вас е различно... Личи си, когато книгите са за украса, и когато се четат. А вие явно четете...
- Не е само до четене на книги, а до жизнен опит. И да си изчел всичките книги на света, ако нямаш здрав разум - най-много да се превърнеш в някой идиот, когото никой не разбира. И всички му се присмиват. Туй, дето ви разправям, за доверието в семейството, започнах едва сега да проумявам. Когато бях млад, изобщо не съм се замислял, но с годините и след трийсет години брак не можеш да не започнеш да поотбираш от това и онова. На мене жена ми е станала мойто второ „аз”- хем се караме, хем си споделяме. Знам, че и дори да ми е бясна, мойта винаги ще ме защити пред други хора. Както и аз. Е на това му викам доверие. А и едно още от мен да знаете, господине, макар че сте по-учен и повече свят сте видели - всеки, и най-добрият приятел ще те предаде при дадени обстоятелства. И ти ще го предадеш. Истинската жена няма да те предаде. Ако ти я предадеш, просто ще те зареже. Това е то, моето разбиране и дълбоко убеждение, почерпено не от книгите, а от живота, живота, който аз съм живял. Моят живот. - с известна доза апломб завърши кмета Донев виждането си по семейния въпрос.
„Ех, кмете, кмете! Кой знае къде и кога жена ти с рога те е кичила, пък и ти,според скромния ми опит, не вярвам да си ангелче невинно - самият факт, че си кмет, означава че си нагазил в лайната. Въпросът е само дали до глезените или до шията...” - въртеше се в главата на генерала, докато слушаше разсъжденията на кмета. Като че отгатнал мислите му, Донев отново заговори:
- Какви ми ги говори тоя селски кмет, си мислите, да не би младенец невинен да е? Не, естествено че не съм ангел небесен, а и жена ми е жив човек - не знам всяка нейна стъпка, детектив не съм наемал да я следи, нито пък смятам да наемам някога. Но, както казах, и тя, като повечето жени ходи на работа, трепе се за някаква келява заплата, грижи се за децата, готви, мие - е, какво повече. Живота ни натиска, държавата ни мачка, бандити под път и над път! Ако не си мошеник, едва оцеляваш. Средното българско семейство, гръбнакът на обществото, най-малката му клетка е пред затриване! А аз на жена си да нямам доверие! Че на кой тогава да имам? На цар Киро? Да знаете, господин Боев, че ако не са жената и децата, дявол знае накъде щеше да ме завее вятъра... Ама нали и повечето хорица от нашата черга като нас си траят и свиват ушите, че „Бог високо, цар далеко!”, както е казал народът... Че ни съд, ни полиция, да ме извините, ни разните му там институции ще ти помогнат, ако закъсаш... Ето и Драгомир сега... изчезнал... да не би пък да е посегнал на себе си! Ама чак толкова да е бил отчаян... Вярно, безработен беше и това му тежеше - на кой щеше да му е добре? Но да се самоубие!... Не, не мога да повярвам! Нещо непредвидено, нещо необичайно е станало...Тая история не ми харесва. Струва ми се, че нещо лошо му се е случило...

Следва