автор: gringo

Дванадесета глава /продължение/


- Слушай, майоре, как можеш да ми помогнеш!- въодушевявяше се все повече Боев- Ти всъщност вече ми помагаш. Според мен е най-добре сам да отидеш в Долно Бунище и да се завъртиш из кафенетата и кръчмите, в пенсионерския клуб- ако има такъв, да огледаш къщата на изчезналия, да...
- Достатъчно, Боев! Акъл не ми давай! Не ми е сефте да разследвам... и, между другото, в Долно Бунище, е станал още един сериозен инцидент. На следващия ден след катастрофата, през нощта, е направен опит за грабеж в дома на Кольо Тотев. Наскоро се пенсионирал. Живее сам, неженен. Ха, и нещо интересно – родственик е на Петръчки... Странно, нали?
- Знам, че Пръча е от това село. Наистина интересно. Но не толкова. В едно село, ако се разровиш и проследиш родствените връзки, ще установиш, че деветдесет процента са роднини. Далечни, ама роднини. Вярно, всички тия неща са се случили близко едно след друго във времето - и катастрофата, и обира, и изчезването на човек на другия ден, но няма логика да са свързани. Но все пак трябва да се провери... За всеки случай... Объркана смахната история – човек не знае откъде да я подхване!... - заклати глава умислено Боев, - И бая намирисва...
- Ми как няма да намирисва – нали всичко това става на бунището, в Долно Бунище, исках да кажа! – пошегува се Петров. И после сериозно додаде - Юнак се е оказал тоя Кольо Тотев. Кеф ми стана, като разбрах как е наредил обирджиите. Че то ако чакаше на закона и на нас – можеше вече и да са го претрепали... Както по много други места... Но нашият се събудил, изненадал крадците и единия ранил тежко, а другия убил на място. Съсякъл ги с брадва. Сега е в затвора...
- То по-добре да са го кръстили не Кольо Тотев, а Марко Тотев! - прояви афинитета си към черния хумор Боев. - Сега ще го мъкнат по съдилища, по дела и като едното нищо ще го вкарат в затвора. Затова, че е защитил себе си и дома си от тия вече съвсем самозабравили се бандити!...
- Лошото е, че родителите на убития са наели оная всеядна негнусяща се от нищо свиня - Катърска, за адвокат. Спукана му е работата на горкия човечец.
- Чакай, чакай, тази същата не е ли адвокат и на оня, доказано невинния контрабандист на цигари, Марин Маразов, дето му викат Маркиза? Дето на две дела съдът го оправда, а цяла България знае, че е един от най-големите мафиоти? - възкликна Боев.
- Точно тя!
- Не мога да разбера,защо и е да защитава крадци и всякаква си там долна измет, като изкарва пари от разни богаташи, каквито ти и аз не сме и сънували! - възмущаваше се Петров.
- Не си прав! - опонира му генералът. - Хората са различни, ситуациите са различни, всеки има право на защита. А Катърска изповядва веруюто, мой неподкупний Робеспиере, че един адвокат не трябва да отказва дело, каквото и да е то.
- Стига пара да пада! И то не каква да е.
- Прекаляваш, много тесногръдо разсъждаваш! Не е само до парите - така се гради имидж в професията....
- Не знам дали съм тесногръд, - прекъсна го майорът, - но ще ти кажа и още нещо. Тая анархия, такива хора на новото време, демократи уж като тебе, като Петръчки, като тая мечка, Катърска, оня хуманния президент, дето даде амнистия на над две хиляди рецидивисти, за да тероризират страната и цялата ви лицемерна пасмина архитекти на лъжепрехода сте причина за днешния хал на тоя нещастен народец! - все повече и повече се разгорещяваше Вожда. Приказваше открито, понеже характерът му си беше такъв и защото утре щеше да се пенсионира. Уважаваше професионализма на Боев, но презираше нагаждачеството и безпринципността му.
- Кажи ми честно, бе Боев, кажи ми тука, между нас, ти и всичките тия отечествени спасители, от колко панички лочихте, на колко чорбаджии измекярствахте, какви бяхте по време на социализма - черноработници, политически затворници поради демократичните си убеждения, които изказвахте на глас?! Нищо подобно! - набираше все повече скорост и увеличаваше на все по висока степен децибелите майор Петров, вече станал и надвиснал като изправена на задните си крака огромна гризли над прегъналия се на две върху стола върлинест генерал, който напразно отваряше и затваряше уста в опитите си да го прекъсне. - И тогава, както и сега, бяхте в първите ешелони на властта, и тогава вие колехте и бесехте!... Истината си е истина - накрая ще излезе на бял свят!...- както внезапно изригна, така изведнъж и замлъкна. - Нищо лично, Боев... - примирително завърши гневната си филипика Вожда и за кой ли път зелената, приличаща по-скоро на пешкир кърпа, влезе в употреба.
- Жега, а! Ама само каква жега! - с обичайния си глас се обърна към зиналия на стола ошашавен генерал.
Когато Боев дойде на себе си, изчака известно време и като се убеди, че майорът е изразходвалия словесните си муниции и е приключил с внезапната атака „На нож”, реши да контраатакува:
- По- кротко, по- кротко, Вожде! Не подхожда на прочут главатар на племе да изпуска юздите на своите нерви! Успокой се, че току виж, нахлузили ти усмирителната риза! Няма да ти влизам в тона, нито ще ти се обяснявам. Не съм го аз измислил тоя свят, приятелю, нито аз съм създал реда в него. Ако някой може да ти помогне, то единствено Господ е твоя човек. Макар че искрено се съмнявам. Не си струва да се горещим заради някакъв си там Марко Тотев....
- Не Марко, а Кольо! - поправи го майорът. - Може и да си прав. Хора като тебе и мене никога няма да са на един акъл. Ще дойде ден и други ще оценяват и съдят. А тази история с парите ще я разнищим, бъди спокоен. Според мен този Кольо и нощният грабеж нямат нищо общо с катастрофата и парите.
- И аз така мисля... - миролюбиво поде Боев. – Все пак ще трябва да се провери, разбира се.
За него бе важно Петров да не се ядоса и какъвто си е кибритлия, да се отметне и да му откаже помощта си. Генералът се водеше от йезуитския принцип: „Целта оправдава средствата”. „ Вождът се пери с честността си и принципите си както паун с перата си и затова си остана обикновен началник на районно - язък му за следователския талант. Ако бе отворил една детективска кантора, Катърска с целия си процъфтяващ адвокатлък (е, и малко намирисващ) и самият аз, служилият но толкова господари Боев, (винаги за пари и власт, разбира се), не бихме могли да се мерим с него. „Що ли пък не му подхвърля тази идея, може и да стопли - за какво ще затрива на село способностите си?! А може и на мен да ми бъде полезен понякога.”
Боев неслучайно бе станал генерал - винаги си правеше тънка сметка каква изгода може да има лично той от вложените усилия.
- Знаеш ли какво ми дойде на ума? - обърна се към майора. - Ти нещо намекна за пенсиониране, за село. Твоя работа. Инат си, опък характер имаш, погребвай се в разцвета на силите си в дивата провинция - не съм аз човекът, когото ще послушаш. Но си помисли хубаво преди това. С тоя опит и с тия способности е грехота да се заравяш като кърт в някой затънтен край. Я се вземи в ръце и отвори една детективска кантора - в пари да се видиш, и то без принципите ти да пострадат. А и жена ти помисли ли дали от София е готова да отиде в село Дивдядово да пасе кози и да копае картофи. Ами дъщеря ти? В големия град без надзор ли ще я оставиш?
- Я стига си опявал! - направи кисела гримаса Петров. - Ти по- добре за себе си се грижи. „И за тия, дето ти плащат”, - добави наум той и преценил, че е излишно да се дърлят на дребно, продължи на глас ще поживеем, ще видим - с последните си думи той даде ясен знак, че не му е приятно да обсъжда с Боев вероятното си бъдеще.
Генералът, „тоя хитър лисугер”, бе напипал, без да иска, болното място на Петров. Въпреки честите монолози наум в последно време, че е готов за пенсия и с най-голямо желание ще замине на село, старото куче от пехотата дълбоко в себе си добре разбираше невъзможността да осъществи намерението си. Всичко, което му каза Боев, бе мислено много пъти от него. Само идеята за детективска кантора не бе му хрумвала. „Тоя Боев, тоя Боев! Тоя дърт лисугер! Я го виж, тоя сърцевед потаен! Що ли ли и аз не го бъзна него!” И гласно подхвърли:
- Генерале, ти знаеш ли какъв тандем ще сме двамата като детективи?! Направо Шерлок Холмс и д-р Уотсън. Навит съм да отворя детективска кантора, но само ако над входа надписът на табелката е следният: Детективска кантора „Петров, Боев и сие”.
- Това пък сие за какво?! - вдигна учудено вежди Боев.
„Клъвна, клъвна старият хитър сом! - вътрешно затържествува майорът. - Щом не ми отказа веднага и не ми се присмя на момента, значи е готов при определени обстоятелства да ...”
- Това сие, генерале, е за авторитет. И за благозвучие. По е ефектно някак, нали знаеш оня виц, дето на едно селско събрание един направил предложение да се сложи "Лопе де Вега" за име на на текезесето...
- Знам, знам го, ама я спри да се занасяш! -прекъсна го генералът. - Ние с тебе си хортуваме кротко като двама пенсионери пред Централна баня, а в същото време някой брои пачки и си щрака с пръсти, припявайки си онова модерно лятно парче: „Грабвам багажа и дим да ме няма, грабвам "парата" и дим да ме няма!..."
Петров стана от стола, разкърши рамене, направи няколко крачки напред- назад, прокашля се и тихо промърмори:
- Не знам какво си припява оня, дето е докопал милиона, нито дали си щрака с пръсти, но със сигурност, когато скоро щракне капана и тоя глупак се окаже в него, определено не бих искал да съм на негово място!... А все си мисля, че този момент наближава-а-а-а...
Генерал Милчо Боев също се надигна от стола и протегна ръка на майор Петров:
- Радвам се, че се разбрахме и ми влезе в положението въпреки различията между нас. Ще поддържаме връзка. А това за детектевската кантора - хъм-м-м-м! Кой знае, кой знае - всичко се случва!...”
Двамата си стиснаха ръцете и върлинестият генерал излезе от кабинета с неясното чувство, че все пак нещата може да се наредят.
„Кои знае, кой знае...” - продължаваше тихо да си мрънка майорът и бавно крачеше напред-назад в скромната стая.
Шкафът с папките и бюрото все така не даваха никакъв знак за отношението си към протеклия разговор и безмълвно се съзерцаваха, а от портрета на стената Левски все така рееше поглед в необятното и никой не знаеше за какво си мисли.

Следва