автор: flagumdei

Ходя по неудобна пътека. Между два пътя – асфалтирани и обозначени. Мъкна се сред трънаци и шипки, падам в невидими дупки и нагазвам в скрити мочурища. А и от двете ми страни е по-лесно. Има избор между две магистрали. Всъщност един от Големите Избори е за тялото ли да живееш, или за душата, материята ли да те води по пътя ти, или духът.
Материята крие своите съблазни, тя носи радости, а след като е така, значи трябва да бъде така - създадени сме, за да бъдем способни да се радваме. Но не в радостта от осезаемото, не в удоволствието на сетивата е проблемът, а в алчността. Защото “око, жадно на сребро, на сребро няма да се насити”. А от тази алчност идва агресията и омразата, идва грубостта и насилието, идва егоизмът на притежаването и на себецентрирането. Ако светът ти е основан на материалното, това ще бъде свят на битки за притежание и надмощие, борби за власт, жестокости и грубост, свят на амбицията да си успял, натрупвайки. А това не е моят свят. Ако пък духовното поставиш в основата на битието си, ще те засипе бълвочът на претенциозните или продажни “мъдреци”, “творци”, “пророци” и “гурута”, които имат наглостта да утвърждават, че са избрани и че са видели светлината. В изкуството е пълно с напудрено бездарие, в литературата – с емоционален ексхибиционизъм и воайорска импотентност, във философията – със самодостатъчен интелектуален нарцисизъм с илюзии за смисъл, в науката – с предвзетост, манипулации, умствено безплодие и политически номерца. С творци, които живеят така, все едно съществуването на останалите хора се свежда до това, да ги обслужват и да им се възхищават. Гъмжи от интелектуалци – социопати и алкохолици; от застаряващи интелектуалки, които биха зарязали и Хайдегер, и Станка Пенчева, в името на един здрав секс; от „зелени“, йоги и прочее напреднали в духовността и опиянени сами от себе си типажи. Налага се да плуваш сред все повече боклук и медузи, за да намериш някой бисер. Пък и как да не ти се свие сърцето, когато видиш, че бездарните и посредствените нямат и капка представа за своята нищета, а дори напротив – блазнят се от чувството, че са някъде напред или нагоре над останалите. И пак е грубост, и пак е егоизъм, но този път – духовен. И не по-добър от другия. Свят на егоизма, но този път не на притежаването, а на „духовното себереализиране“. А това не е моят свят.

И по-същественото: никакво чувство за себеосъществяване чрез себепреодоляване – и в материален, и в духовен смисъл. Никаква доза полезно съмнение от типа “аз достоен ли съм за въздуха, който дишам, или трябва да бъда нещо повече?”;съмнение, без което самочувствието – колкото и доказано заслужено да е – е просто жалко. Никакво прозрение за това, че аз-ът е изцяло лишен от смисъл, ако се затворим да търсим смисъла в самия него; че човекът е човек само за другите. Не, има само себеналагане чрез илюзии. Куп илюзии за собствена ценност и важност - защото си силен с парите, властта, ума, мускулатурата или славата си, или защото си илюминат и месия в собствените си очи. Има слепота за това, че пръстта ще стане пръст и за истинското призвание на духовно извисените, скрито в оная дзен поговорка: “Преди просветлението носех вода, цепех дърва. След просветлението нося вода, цепя дърва”. Никакво прозрение на простичкия факт, че човек не само съществува, но и намира щастие не тогава, когато взима, а когато дава.

Но не е само това, което ме е запратило по буренясалата пътека между магистралите, там – някъде по средата. Поне що се отнася до важните неща от живота, всичко вече е казано. Всичко вече е преживяно. Всичко вече е мислено и всичко е почувствано. Всяко възможно мнение и всяка допустима позиция. Дори и недопустимите, ако носят самолюбива илюзия за нестандартност в очите на нечия претенция. Ако изглежда, че не е така; ако сме се замаяли от самолюбивата илюзия на откривателството и креативността, значи не знаем достатъчно. Нека да повторя - поне що се отнася до важните неща от живота. Какво остава, тогава? Остава да се задоволим с формата, казвайки по друг начин вече казаното или виждайки под друг ъгъл вече видяното. Или – ако това изглежда недостатъчно смислено или прекалено трудно – остава да млъкнем, да се снишим, да притихнем и да свием вселената си до простичките неща от битиетата си, които ще преживеем не-уникално, но все пак някак. Или остава възможността да запретнем ръкави и да се захванем със злободневното. Да познаваме злободневното, да го мислим, да го разнищваме... Кой с кого, кой против кого, кой-как, кой – какво, кой кого познава, кой какъв е.... Вълнуващо ли ви е? Или пък на всяка цена да се правим на интересни. Хайде да се правим на интересни! Интересно ли ви е да се правим на интересни?

Стягат ме, отесняха ми обществата ми – и моето, и всички наблюдавани и докосвани други. Додея ми от културите им, ценностите им, стремленията им, надеждите и страховете. И моите, и чуждите, със слепотата им за собствената тяхна относителност и склонността им да се самозасферяват, да си бъдат самодостатъчни, да се о-граничават. Дотегна ми – нещо повече - от собственото мое Аз, стиснали са ме в менгеме границите ми – на скапващото се тяло и на душата, затворена вътре, в тези измерения. Бих посегнал като скърбящ древен еврейски патриарх да си разкъсам ризата, само че не ризата, а лимесите, които са ме опасали отвсякъде, всичките си маски, лица, измерения. Бих измел всички опити да бъда мерен, класифициран, оценяван, разбиран и възприеман. Само че не мога. Изправен съм пред алтернативата да бъда нещо, което не съм, или изобщо да не бъда. Забавно, нали?

Не стига, че изобщо сме натрапили граници върху безграничното, ами сме ги и укрепили. Фортове, оръдия.... Аз. Ние. Аз-ние-аз-ние. Или ти-вие, все едно. Аз мисля, аз смятам, аз искам, ти искаш, той/тя/то иска... Аз съм. Аз есмъ. Какво съм? Нищо не съм! Нищо не съм без вас! Нищо не съм без очите, които ме виждат, без паметите, които ме помнят; нищо не съм без пътеките, които съм оставил след себе си докато ветровете на времето ги засипят с праха си – след седмица, след век... Аз съм чрез вас. Аз съм заради теб, ти, който четеш. Аз съм отражението си. Без него се губя в Нищото. Светът е стая с огледала, в които съществуват само отраженията, но не и отразяваното. Обаче толкова ясно чувствам, че съм и Всичко, отвъд всички граници, форми; отвъд всичко, което мога да помисля или почувствам за себе си, отвъд всичко, което някой би могъл да каже, помисли и почувства за мен! Помните ли Уитман – “Празнувам себе си... и всеки атом, който ми принадлежи, принадлежи и на вас”. Долавям връзката си с всичко и всички, усещам единението на собствените си протони и електрони с тези наоколо – понесени от това куче, скрити в дръжката на пазарската чанта на оная баба... Нещо в мен вижда отвъд видимото, родее се с всяка идея, слива се с всяка възможна кауза, позиция, идеал, страх, ужас, надежда, омраза, любов, с всяко пространство и всяко време. Отвъд и някак си над тези имена има нещо друго. Нещо без лице, без посока, без знак, без смисъл. Нещо спокойно, изначално. И може би именно затова ми отесняха дори и омразите и любовите с техните адреси, рамки, имена, времена. Няма много жени, каза Иисус чрез Казандзакис. Има една жена с много имена, помните ли? Натежах сам на себе си, с товара, който съм понесъл, трупан през годините. Не, това не е товар от мъдрост, това е товар от граници, от лица, от същности, от роли, от очаквания; товар от определености и окончателности. Това е товар не от мен – аз се чувствам всичко, аз се родея с всеки друг атом във вселената, с всяко чувство и всяка мисъл; не, това не е товар от мен, той идва от вас, от теб! Не можем ли да видим отвъд себе си? “Аз съм никой. Ти кой си, и ти ли си никой?”, тихичко и усмихнато попита Емили Дикинсън. Не можем ли да надзърнем над дувара на внушаваните от средите ни интерпретации, тежнения към груповите ни култури, истории, вери, “истини”, позиции, правилности, смисли; да надзърнем отвъд всички тези форми на инстинктивен егоизъм? Да се порадваме на свободата на безличието и непринадлежността? Да напуснем илюзорните граници на Аз и Ние? Не, душата ми няма държава и професия, няма етнос, възраст и пол, Богът на душата ми няма име, защото Лао Дзъ една вечер ми каза, че “нищо, което има име, няма значение”! Душата ми не иска да живее в пространствено-времевите и всички останали граници, в които изкуствено съм я напъхал, за да “съществувам” заради вас, заради теб, който четеш! И – несвободна – тая душа боли вътре! Днес боли, значи днес е чудесен, прекрасен, прелестен ден! Ако боли, значи е някъде там, не се е стопила като восък на свещ, не е изтекла като пясък между лекомислените ми пръсти! Има още от нея. “Ти нямаш душа”, беше подхвърлил на тръгване един поет, “ти си душа. И имаш тяло.” Да, странен ден е днес. Днес за малко съм буден. Днес всичко ми е тясно – и Аз-ът ми, и света, и времето, и всички мисли, чувства, отношения, всички значения. Но ако остана буден дълго, ще се изгубя. Ще ме изгубите и вие – колкото и незначително да е това отсъствие в живота ви. Ей-сега ще млъкна. Ще си сложа юздите и ще се върна в съня. Ще млъкна. Ще си зашия ризата. И ще съм ви по-симпатичен и по-малко плашещ. По-малко луд. Ще бъда от вашите. Ще бъда “твой”. Ще се сведа до отраженията си. Какво ли значи “Да бъдеш или да не бъдеш” – дали само това, което поредният Хамлет рецитира в монолога си? Ако съществуваш – не си ти. Ако си ти – значи не съществуваш. Лека нощ. Непосилно лека нощ, беше казал някой.