автор: arty_divine

Всяка втора събота на месец юли в малкият южняшки град Фиделити идваха всевъзможни атракции - виенски колела, пневматични чукове, центрофуги, всякакви въртящи, тресящи, клатещи или подскачащи люлки. Имаше хоризонтална въжена стълба, която се въртеше около оста си и която трябваше да преминеш с повдигнати колене и глътнат корем. Имаше многоцветен захарен памук, стрелбища, блъскащи се коли, имаше даже и цирк. Всички те издигаха снага за една седмица на отреденото за целта място - голяма окосена ливада, зад конната база където обикновено организираха седмичните разпродажби на употребявани стоки.
Беше два следобед и опашките от хора се виеха мързеливо под колцината дървета разпръснати небрежно върху поляната. Миришеше на изгорял бензин, прясно изпечени наденички, варена царевица и пот.

Детето се дърпаше упорито и усукваше около баща си като отровен бръшлян, докато омазваше панталона му с розов сладолед. Косата му беше прибрана под бяла ленена шапка с емблемата на Хело Кити.
- Искам томболата, тате! Искам я! Веднага!
Мъжът свали пораженски розовият мечок от рамото си и го тръшна върху аквариума със златната рибка, за който бе платил двайсетачка. Намести очилата си и зачете разкривения текст върху овехтялото парче картон. Беше забучено с карфица върху изпокъсаното платнище на мръсната тента.

Томбола на съдбата. Получаваш, каквото заслужаваш.

Бащата се надяваше да минат напряко покрай обществените тоалетни и после да свие покрай голямата телена ограда, в която знаеше че има дупка малко по-нататък. Вместо това обаче стигнаха до шатрата на "Томболата на съдбата". Тук беше пусто, тревата бе пожълтяла, а времето - спряло.
- Нека да пропуснем този път, a?
Грейс, хвърли сладоледа на земята и го стъпка.
- Ти ми обеща, подарък от панаира!
- Вече ти купих. Няколко.
Едри капки пот се стичаха по челото му изпод оредяващата коса. Тъмни влажни петна се просмукваха изпод мишниците на протритата му риза.
- Искам и този! - тропна с крак Грейс. - Няма да мръдна оттук, ако не го получа! И ще кажа на мама за сладоледа!

- Момиче! Трябва да послушаш баща си! - циганката изникна от нищото. Сплъстената й посивяла коса бе преметната на една дебела плитка през рамото й. Пожълтяла цигара догаряше между кокалестите й сухи пръсти.
- Тате! Плащай! - изсъска Грейс.
Мъжът пусна мълчаливо монетите в протегнатата набраздена длан на старицата.
- Хубава ли е наградата?
- Най-хубавата, Грейс. - циганката оголи катранени зъби. - Ако я заслужиш...
- Ще я спечеля! Нали тате?

Циганката отмести платнището и ги подкани да влязат. Те пристъпиха в полумрака.
- Ама, че смърди! Тук не се диша...
- Недей да играеш, ако не ти се харесва. - каза циганката.

Грейс я стрелна с изпепеляващ поглед. Вирна нос. Огледа се. Там, върху груба дървена платформа в центъра на палатката стоеше голяма въртележка. Два хамстера ги гледаха уплашено иззад стоманените спици.

- Това ли е то? Хайде завъртай! - извика Грейс. - Какво чакаш?
- Речено-сторено. - рече старицата. - Матилда! Рамон! - тя отмести един лост в основата на платформата. - Давайте мързеланковци такива! Изкарайте си прехраната. Тичайте, колкото ви държат краката!

Хамстерите напрегнаха малките си крачета. Въртележката се задвижи - отначало по-бавно със скърцане, после все по-бързо, докато спиците на колелото изчезнаха. Въздухът се раздвижи първо лениво, завъртя се по периферията на тентата. Зажужа.
Но не беше вятър. Не и такъв, който да можеш да обясниш.
Друго беше.

Получаваш, каквото заслужаваш

Едно бяло топче тупна в легена под сферата.

- Можеш да си отвориш късмета. - старицата издиша кълбо жълто-катранен дим.
Грейс стисна топчето в нежната си ръка и завъртя горната полусфера. От вътрешността изпадна бележка.
- За дълъг път се подготви и мястото си заеми! - тя метна топчето на земята. - А играчката? Къде ми е играчката! Тате?
- Това е. - циганката се изкиска. - Не ти ли харесва? Това е твоят късмет, Грейс!
- Не! Не ми харесва!
- На баща ти много ще му хареса.
- Що за глупав късмет?! - изкрещя Грейс.

Въздухът се наелектризира.

- Тате искам нов! Искам друг късмет! Искам игра... - гласът на Грейс пропадна тежко в земята, претърколи се като тътен от отдалечаваща се буря.

Въздухът се разкъса придружен от пукот статично електричество. Ледена хала се спусна отгоре, обгърна момичето и го пристегна. Накара го да издиша и да замре. Времето спря! Изстиска душата му през малките му гневни очи, остави тялото му празно, пусто и самотно. Две сенки размениха местата си.
Миг в чиято пълнота се побираше вековна мелодия, струни на арфа подръпвани от ръцете на невидимо Божество. Симфонията на вечността.

Мигът отмина и глъчката от панаира отново нахлу през процепите на тентата. Прахът се издигна във въздуха и затрептя. Времето ускори ход за да навакса пропуснатото. Тялото на Грейс се размърда, готово за живот, очите й светнаха.

- ...чка! - довърши започнатото Грейс, но устата и остана отворена, погледа - изумен. - Какво стана? - попита тихо.
- Да си вървим. - рече бащата. Той нарами мечока, мушна аквариума под другата си ръка и излезе от палатката.

Момичето и старицата кръстосаха погледи. Сълзи се стичаха по алената кожа на детето, то не смееше да помръдне от мястото си. Циганката му кимна безмълвно и го отпрати с ръка. Невидимата сила отпусна хватката си и момичето се затича колкото го държат краката. А там, навън слънцето грееше, птичките пееха, тревата бе зелена и ухаеше.

Вътре в тентата, в колелото на късмета, изпод влажната изпочупена слама тих немощен писък не можа да надвие шума и печално потъна в глъчката на панаира.
- Хайде Грейс, Хайде Рамон! Завъртайте сферата мързелани!

Иззад решетките, пропита с лепкава миризма на пот, Грейс, напъна малките си космати крачка и завъртя сферата. Тя гледаше с неописуем ужас как непознато момиче изхвърча навън - облечено в нейната рокля, с нейните обувки, в нейното тяло. Мръсното платнище падна и кълбо сребърен прах се издигна във въздуха. Грейс опита да извика, но от малката й уста не излезе и стон. Сърцето й щеше да се пръсне, устата и беше пресъхнала, но не можеше да преглътне, защото ужасът бе заседнал в гърлото й - като буца ръждиви пирони.

Тя знаеше. Беше разбрала. Чакаше я дълъг и труден път. Път към смирение.