автор: Danielita

Ето ги. Дойдоха. Спукана ми е работата! Няма къде да бягам, късно е. Слагат ми белезниците и ме товарят. Не мога да видя къде ме карат. Пристигаме. Уж казват че е болница, но защо всички врати се затварят автоматично, една след друга, отваряне няма, поне от вътре навън.
Почва разпита: име, адрес, телефон. Не отговарям на никакви въпроси. Трябва да измисля нещо. Трескаво се мъча да си спомня от филмите-нямам голям избор – трябва да се изкарам луд или обратен. Да, тук е пълно с мъже с престъпни физиономии. Ако се изкарам гей може и да ме пуснат. Събличам се предизвикателно и един от полузаспалите скача и ме фрасва яко с гребен. Олеле-е, тук всичко може да послужи като оръжие. Веднага двама яки от охраната ни извиха ръцете. Няма шега. Ох, как ме заболя оперираната наскоро ръка! Трябва да си налягам парцалите докато не е станало по-лошо.
Дрехите ми- трябвя да ги изпера докато не са ги дали на кучетата да ги помиришат- казват, че хващат молекули марихуана. Под вода, всичко под вода. Така и направих в къщи-изхвърлих всички хапчета, треви и гъби в клозета. Претърсих навсякъде за скрити микрофони, кабели, камери и пр. електроника. Потопих харддисковете на всички компютри във вода. Всичко подозрително потопих във ваната с вода. И още и още, всичко под вода, да няма следи. Не би трябвало да намерят нищо, освен ако оная кучка приятелката ми, която преспа със съквартиранта ми, не им сътрудничи и не са я разпитвали вече. Никакво доверие на никого.
На сутринта пак се опитват да ме разпитват. По-умен съм от тях, нищо не изкопчиха. Предлагат ми лекарства – о, не! Това си е чиста проба зарибяване. Никакви лекарства, никаква храна, никаква вода! Накарах ги да подпишат Бейкър Акт, че отказвам каквото и да е лечение. Не на мене тези!
Имам чувството, че слагат нещо в храната – няма да ям. Сигурно пускат през климатика някакви газове, съдържащи наркотици. Да можеше и да не дишам... Търсят улики, вземат проби, слухтят...
Днес е третия ден – мога да видя родителите си. Не, няма да изляза. Какво да им кажа, че синът им е продавал наркотици?! Ще ме убият! Освен това, сигурно и тях са ги уплашили, че ще им вземат къщата ако не сътрудничат.
Пак свиждане. Трима от персонала (естествено ченгета) ме молят да изляза да видя родителите си. Най-после склонявам. Боже, колко зле изглеждат, сигурно са ги измъчвали! Не ме убиват, прегръщат ме. Всички плачем. Майка ми се мъчи да ме убеди че съм в болница, а не в полиция. Нямало следствие срещу мен. Просто съм психясал. Колко са наивни, обработили са ги яко!
На другия ден ме вземат и ми казват че ще ме водят в друга болница. Защо не в къщи? Болен съм бил. Болните не ги арестуват и не им слагат белезници... По пътя разбирзм че не съм ял от 5 дена и умирам от глад. Спряха да ми купят сандвич. Сега е момента да избягам, ама къде да отида. Мъча се да ги убедя че са ме преследвали и всичко е от страх и нямам нужда от лечение. Като показах на мама един от „микрофоните“, които са ми поставили, тя се разплака и каза, че това е метално копче и набързо ме набута в колата. Заведоха ме в друга, много по-прилична „болница“ и пак почнаха разпитите. Майка ми спомена наркотици, аз отказах категорично и пак подписаха Бейкър акт, т.е. няма да ме лекуват без мое съгласие. Родителите ми изглеждаха много разтревожени,че отказвам лечение. Горките, мислят си, че наистина съм луд. А аз не съм. В предишното място въртях на пръста си всички ченгета, представящи се за психиатри, психолози и прочее болничен персонал. И тук нямя да им се размине.
Така минаха 2 седмици. Поне храната беще по-хубава. Казват, че цената на този „Хотел Калифорния“ била 1000 долара на ден. Ще разоря родителите си с тези разходи, ама като не искат да ме приберат в къщи... Почнах да ги виждам по-често и да си връщам доверието в тях. До колкото разбирам, майка ми е направила голям скандал и са и разрешили да взема решения вместо мен. Убедиха ме да вземам лекарства. Добре, само да се измъкна от тук. Почнаха да ме пускат на двора, ограден с висока ограда като затвор. Но пак нищо не отговарях на въпросите им. Обратно, казвах им че чувам гласове. И една нощ, май наистина чух леко почукване на прозореца и гласа на Богородица и накои други светии да ми говорят че ще ми помогнат. Като се има пред вид че не съм вярващ, това много ме впечатли. Значи действам по план Б – изкарвам се луд.
А какъв съм наистина- никой не знае.